— Да — съгласи се той.
— Ама преди вие двамата да тръгнете, д-р Джордан ми заръча, каза, че си е наша тайна, ако ми дадат от тоя монтаин, да не го взимам, а да го хвърля в тоалетната. Това и направих.
— Голям зор видях с туй бебе. Е… Господ да ви благослови, д-р Джордан!
С голямо облекчение и с благодарност към Андрю Силия протегна ръце към Уини и дълго я задържа в прегръдките си.
5
Сам Хоторн приличаше на призрак.
Щом го срещна във „Фелдинг-Рот“, Силия сякаш онемя при вида му. Затова той заговори пръв:
— Е, добре ли се чувстваш сега? Пристигнала триумфално, доказала своята правота и добродетели, а ние излязохме криви и зли!
Чужди й прозвучаха неприязнените думи, дрезгавият глас. Тя не бе го виждала седем месеца, а изглеждаше остарял с десет години. С бледо, унило лице, с увиснали бузи. В хлътналите му очи — безжизнен поглед. Под тях се очертаваха тъмни торбички. Беше се прегърбил и толкова отслабнал, че костюмът му изглеждаше доста голям.
— Не се чувствам добре, Сам. Мъчно ми е за всички и безкрайно ме боли за твоя внук. А се връщам тук просто да помогна, не за друго.
— Аха, да, мислех ще започнеш да…
Тя го прекъсна:
— Сам, не можем ли да влезем някъде на по-спокойно място?
Те разговаряха в коридора, където минаваха най-различни хора. Силия току-що бе излязла от съвещание със Сет Файнголд и няколко директори.
Президентският кабинет бе наблизо. Без да отговори, Сам тръгна нататък. Силия го последва.
Вътре, след като затвори вратата, той се обърна към нея и отново прозвуча грубият му злъчен глас:
— Та… мислех, че ще започнеш да поднасяш съчувствия. Колко лесна работа! Е, ще разбера ли какво мислиш наистина?
— По-добре да чуя ти какво мислиш, че мисля? — тихо отвърна тя.
— Знам много добре какво мислиш! Че съм престъпно безотговорен, дето съм давал монтаин на Джулиет, преди да се получи разрешението. Че аз, единствено аз съм причина бебето на Джулиет и Дуайт, моят внук, да се окаже в това състояние — пародия на човешко същество, нищо друго освен едно… — думите заседнаха в гърлото му и той се обърна с гръб.
Силия, безмълвна, покрусена от мъка и състрадание, се мъчеше да прецени какво да каже. Най-сетне започна:
— Ако искаш да знаеш истината, Сам, и струва ми се сега е моментът да ти я кажа, да, аз действително мислех така! И продължавам да съм на това мнение.
Сам я гледаше в очите и сякаш попиваше всяка нейна дума.
— Не бива да се забравят обаче и други неща — продължи тя. — Че е лесно да съдиш, когато се е преобърнала колата. Че всички правим грешки в оценките…
— Ти не правиш. Не точно такива. Ако щеш, всички твои грешки, взети заедно, не могат да се сравнят с моята — в гласа му продължаваше да се чувства горчивина.
— Аз съм правила други грешки. Всеки, който носи отговорност, прави грешки. И често поради малшанс някои грешки водят до по-лоши последици.
