Горски призрак

Всичко си беше както някога. Беше се променило само едно: в края на седмицата работниците получаваха прилично възнаграждение, тъй че при скромните си претенции можеха да живеят безгрижно.

Една-единствена година се беше оказала достатъчна за тази огромна промяна. Сбъднаха се думите на стария Вундерлих — вече беше истинско удоволствие да се живее в малкото планинско селце. Навсякъде се виждаха заети с работа хора с весели, доволни лица, навсякъде говореха за Франц Арнд и Едуард Хаузер с любов и уважение.

Само един-единствен човек все още намираше за какво недоволно да мърмори и това беше лесничеят Вундерлих, който заедно със своята Бербхен се гордееше немалко, че беше дал подслон в дома си на този тайнствен непознат, донесъл по-късно толкова щастие за всички в Хоентал.

— Господин братовчеде — каза той един ден на Арнд, тъй като не се беше отказал от любимото си обръщение, — вие сте мъж и половина, човешката завист няма как да не ви го признае. Освен това сте добряк и чудесен човек. Само едно нещо не ми харесва във вас.

— И какво е то?

— Трябва да вземете пример от Едуард Хаузер. Момчето просто порасна със своите задължения и задачи. Учудващо порасна. Той мисли вече съвсем сериозно да отведе в старата Зайделманова къща като своя жена Енгелхен, която го обожава и разглезва. А вие все още се щурате из околността като тъжен стар ерген. Ето туй хич не ми се нрави.

Арнд се засмя.

— И на мен не ми харесва, Вундерлих, и затова се огледах сред дъщерите на окръжния град. Рано или късно ще ви представя избраницата на моето сърце. Одобрите ли я, съвсем скоро в новата къща, която сега строя на терена на мината, сигурно ще влезе жена.