Горски призрак
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горски призрак». Краткое содержание книги:
Карл Май
Горски призрак
Първа глава
В страната на мизерията
Беше събота по обед преди карнавала.
На около половин час път от селото Хоентал, почти до самата гора, на стръмен склон се издигаше като тъмна мрачна маса почерняла от сажди внушителна постройка, в средата на която към небето стърчеше висок, димящ комин — това беше каменовъглената мина „Божия благословия“.
Чу се звън на камбана — смяната беше свършила. В шахтената кула се намираше асансьорът за работниците и скоро черната паст на мината избълва група мъже, покрити с въглищен прах, които от полунощ бяха работили дълбоко под земята, за да могат криво-ляво да живуркат горе на белия свят. На тяхно място се спуснаха други хора.
В бедняшките села на саксонската Ерцгебирге живеят вярващи хора. Мъжете от току-що свършилата смяна се насъбраха около надзирателя на миньорите и сключиха смирено ръце. Той каза кратка благодарствена молитва, загдето през последните дванайсет часа Бог милостиво ги беше закрилял, а накрая с грубите си гласове всички запяха една църковна песен. Когато тя отзвуча, хората се отправиха към касиера, за да получат седмичното си възнаграждение.
В стаята на този чиновник миньорите имаха право да влизат само един по един. Той беше мълчалив и недружелюбен човек, който, без да каже нито дума, побутваше парите към всеки влязъл и после го отпращаше с рязко нетърпеливо махване на ръката. Ето защо не можеше да не направи впечатление, че този път той подкани хората след изплащането на заплатите да се съберат и да чакат пред сградата.
Беше настанал кучешки студ. Снегът беше натрупал повече от метър и продължаваше обилно да вали. Мъжете трепереха. Тънкото им облекло не ги предпазваше достатъчно от силния мраз.
Но касиерът никак не бързаше. Едва след доста време излезе навън и без каквото и да било въведение заяви следното:
— По поръчение на господин барона Фон Вилдщайн трябва да ви кажа, че отсега нататък ще получавате на смяна по десет пфенига по-малко. Зима е. Вярно, че сега търсенето на въглища е голямо, но снегът, направил пътищата непроходими, затруднява пласмента, а и производствените разноски се увеличават. Ето това имах да ви съобщавам.
Хората слисано се спогледаха. Шепот и недоволно мърморене премина между тях. Най-сетне един от тях, който, изглежда, беше най-възрастният сред миньорите, се реши да възрази.
— Господин касиер — започна той колебливо, — това е много лоша вест! Спомняте ли си колко получих днес?
— Да. Шест марки!
— Шест марки за цяла седмица! Шест марки за седемдесет и два часа труд под земята! Шест марки за шест дванайсетчасови смени с постоянна опасност за живота ми!
— Ако ти се виждат малко, потърси си друга работа!
— Не мога. И вие добре го знаете, господин касиер! Тук има само тъкачи и миньори. Очите ми са твърде слаби, за да тъка, а тази мина е единствената в целия ни край. Принуден съм да остана да работя тук!
— Тогава не се оплаквай!
— Не се оплаквам, но мисля за осемте гърла, които изхранвам с моите шест марки. Господине, ние отдавна гладуваме … гладуваме и мръзнем. Какво ще стане с нас, как ще я караме?
— Това не ме засяга. Аз само изпълнявам дълга си. Трябваше да ви съобщя решението на господин барона и вече го направих. Който не е съгласен, може да не идва на работа. Работна ръка колкото щеш.
С тези думи той им обърна гръб и изчезна в сградата.
Мъжете се разделиха на малки групички и угнетени си тръгнаха за дома, газейки дълбокия сняг.
След половин час пред очите им се появиха ниските, затрупани със сняг покриви на селото — все бедняшки къщурки. Само две постройки се открояваха сред тях — домът на свещеника и една друга, която се намираше недалеч от църквата и над чиято врата със златни букви на мраморна плоча изпъкваха думите:
А до вратата имаше поставена емайлирана табелка с надписа „Зайделман и син“.
Когато откъм мината се беше разнесъл сигналът за края на едната и началото на другата смяна, тук, в селото Хоентал, клисарят удари камбаната. Това си беше стар обичай. Точно в дванайсет часа на обяд биеше малката камбана. С нейния звън се смесваше ритмичното тракане на тъкачните станове, което още от ранни зори започваше да се чува от жилищата на тъкачите.
Вратата на една къщичка се отвори. Едно девойче с две ведра за вода в ръцете понечи да излезе навън, но след като беше посрещнато от силен порив на снежната вихрушка, побърза да се прибере. Ала в същия миг от съседската къща изскочи един младеж и извика: