Сто години самота

Онази енциклопедическа обреченост бе начало на голяма дружба. Аурелиано продължи да се събира всеки подиробед с четиримата спорещи, които се наричаха Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, първи и последни приятели, които бе имал през животи си. За мъж като него, зареян в написаната действителност, ония бурни застоявания, които почваха от книжарницата в шест часа следобед и свършваха из бардаците призори, бяха цяло разкритие. Не му бе хрумвало да мисли дотогава, че литературата е най-хубавата играчка, която е била измисляна, за да се подиграват с хората, както го доказа Алваро в една веселбарска нощ. Трябваше да изтече някое време, преди Аурелиано да си даде сметка, че такава произволност води началото си от примера на каталанския мъдрец, за когото мъдростта не си струваше труда, ако не е възможно да му послужи да измисли нов начин за готвене на нахут.

Подиробеда, когато Аурелиано мъдрува за хлебарките, препирнята свърши в дома на момиченцата, които лягаха с мъже от глад, един лъжовен бардак в покрайнините на Макондо. Собственицата беше усмихната, ужким благонравна сводница, измъчвана от манията да отваря и затваря врати. Нейната вечна усмивка изглежда беше предизвикана от лековерието на посетителите, които приемаха като нещо несъмнено заведение, съществуващо единствено във въображението, защото там дори нещата, които можеха да се докоснат, бяха недействителни: мебелите, които се разглобяваха при сядане, изтърбушеният грамофон с фуния, в който мътеше кокошка, градината от хартиени цветя, календарите от години, предхождащи идването на банановото дружество, картините с литографии, изрязани от списания, които никога не са били издавани. Дори срамежливите курвета, които притичваха от махалата, щом собственицата им известяваше, че са дошли посетители, бяха чиста измислица. Появяваха се, без да поздравят, с роклички на цветя от времето, когато са били на пет или по-малко години, и си ги сваляха със същата невинност, с която някога са ги облекли, и в пароксизма на любовта възкликваха учудени: „Ама че работа, гледай как пада тоя таван“ — щом получеха своето песо и петдесет сентаво, изразходваха го за хляб и парче сирене, които им продаваше собственицата, по-мила от всякога, защото само тя знаеше, че и тази храна не е истинска. Аурелиано, чийто тогавашен свят почваше в пергаментите на Мелкиадес и свършваше в леглото на Нигроманта, намери във въображаемото бардаче конски цяр за своята срамливост. Отначало не успяваше да стигне доникъде в стаи, където собственицата влизаше в най-хубавите мигове на любовта и правеше какви ли не одумки относно интимните чаровности на героите. Но с течение на времето той постепенно свикна с тия превратности на света.