Сто години самота

Станаха любовници. Аурелиано използуваше утрото да разгадава пергаментите, а по време на следобедния отдих отиваше в сънотворната спалня, където го чакаше Нигроманта, за да го учи да прави първо като червеите, после като охлювите и най-накрая като раците, чак докато трябваше да го изостави и да дебне някоя залутана любов. Седмици изминаха, преди Аурелиано да открие, че тя има около кръста си коланче, което изглеждаше направено от струна за виолончело, но което беше стоманено кораво и нямаше завършек, защото се беше родила и израснала с него. Почти винаги, между любов и любов, те ядяха голи в леглото, в умопомрачаващата горещина и под дневните звезди, които ръждата полека-лека караше да се разпукват върху цинковия покрив. За пръв път Нигроманта имаше постоянен чукач, както тя самата казваше, примирайки от смях, и дори започваше да се самозаблуждава по сърдечната част, когато Аурелиано й довери своята потискана страст към Амаранта-Урсула, която не бе успял да издери със заместването, а която толкова повече усукваше вътрешностите му, колкото опитът разширяваше кръгозора на любовта, Тогава Нигроманта продължи да го приема със същата горещина, но накара да й плаща услугите с такава строгост, че когато Аурелиано нямаше пари, трупаше му ги в сметката, водена от нея не с номера, а с чертички, които драскаше с нокътя на палеца зад вратата. Надвечер, докато тя оставаше да миткосва из сенките на площада, Аурелиано минаваше през пруста като чужденец, едва-едва поздравяваше Амаранта-Урсула и Гастон, които обикновено вечеряха по това време, и отново се заключваше в стаята, без да може да чете или да пише, дори да мисли от притомата, която предизвикваха у него смеховете, шушненията, уводните палувания и после взривовете от предсмъртно щастие, които изпълваха нощите на къщата. Такъв беше неговият живот две години преди Гастон да зачака самолета и все същият си беше в онова следпладне, когато отиде до книжарницата на каталанския мъдрец и завари четири разплямпали се момчета, настървени в спор за начините да се убиват хлебарки в Средновековието. Старият книжар, който познаваше увлечението на Аурелиано по книги, които е чел само Беда Достопочтений76, го подбутна с известно бащинско злорадство да посредничи в препирнята и той дори не си пое дъх, за да обясни, че хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Вехтия завет, но което като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, от резените домати с боракс, та до брашното със захар, тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек, че както се приписва на човешкия род инстинкт за размножаване, трябва да му се припише друг, по-определен и по-належащ, какъвто е инстинктът да се трепят хлебарки, и ако последните са успели да се измъкнат от човешката зверщина, то е, защото са се укрили в мрачините, където са станали неуязвими поради кръвния страх на човека от тъмнината, но в замяна на това са станали податливи за блясъка на пладнето, тъй че вече в Средновековието, в настоящето и во веки веков единственият успешен начин за трепане на хлебарки е слънчевото заслепяване.