Диамантената ера

Докато се катерела по склоновете, Нел отново и отново попадала на такива приятни въздушни течения, така че когато преодолеела поредния остър завой по пътя си, тя имала стимул да върви към следващия. Малките храсталаци, които обгръщали скалите и се показвали от разните пукнатини, ставали все по-големи и многобройни. Започнали да се появяват и цветя — отначало малки и бели като шепи сол, разпръснати по скалите, а след това и по-едри цветове в синьо, тъмнопурпурно и яркооранжево, които били натежали от ароматен нектар, привлякъл посипаните с жълти власинки от откраднатия прашец пчели. Чепати дъбове и ниски гъсти вечнозелени храсти хвърляли малки сенки по пътеката. Небето идвало все по-близо, а завоите по пътеката ставали все по-широки с намаляването на планинския наклон. Нел била особено щастлива, когато завоите свършили и пътеката станала съвсем права през една непокътната високопланинска ливада, обилно обсипана с пирен с пурпурни цветове и маркирана на определени места от високи борови дървета. За момент тя се изплашила, че тази морава не е нищо повече от тераса и че пред нея имало още много върхове за изкачване; тогава обаче пътеката тръгнала надолу и стъпвайки тежко при намесата на нови мускули, които поели тежестта й при слизането, Нел почти побягнала надолу през един огромен каменен блок, обсипан с мънички локвички кристално чиста вода и разпръснати петна от неразтопен сняг, докато стигнала до място, където скалата се устремявала право надолу. Тя успяла да се спре навреме и погледнала надолу като сокол-скитник към една обширна страна със сини езера и зелени планини, загърлена във въртяща се буря от сребърна мъгла.

Нел обърна страницата и я видя, точно както я бе описала книгата. Илюстрацията беше разположена на две страници — цветна рисунка, помисли си тя. Всяка една част от нея изглеждаше също толкова реална, колкото би била в киноматериал. Геометрията на цялата работа обаче беше странна, заимствала някои надреалистични трикове от класическото китайско пейзажно живописване; планините бяха твърде стръмни и продължаваха до безкрай в далечината; когато пък се взреше, Нел виждаше високи замъци по невъзможно стръмните им склонове, по чиито пилони се развяваха шарени флагове с динамични хералдични знаци: грифоните приклякаха, лъвовете ревяха, а освен това се виждаха всички най-малки подробности, макар че замъците бяха толкова надалеч. Винаги, когато погледнеше нещо, то ставаше по-голямо и се превръщаше в различна картина, а когато вниманието й намалееше — когато тя премигнеше и поклатеше глава, — гледката се връщаше към предишната обща картина.