Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
— Склонен съм да се съглася с него по този въпрос. Аргументите на Хамънд са основателни. Тримбъл е толкова арогантен, че ще събуди симпатия към доктор Лад. От една страна е тя — уважавана психоложка, а от другата — той, един дрогиран жиголо, който се смята за дар божи за жените. По-вероятно е да ни навреди, отколкото да се окаже от полза, особено ако мнозинството от съдебните заседатели са жени. По-добре е изобщо да не се появява на сцената.
— Ако Хамънд действа така, както си е наумил, няма да има дело срещу Алекс Лад. Или поне няма да се стигне до процес.
— Това решение не е само негово. Възнамерява ли…
— Това, което възнамерява да стори, е да стовари вината за убийството на Петиджон върху другиго.
— Какво?
— Не слушаш ли, Смайлоу? Опитвам се да ти кажа, че е готов на всичко, за да защити тази жена. В един миг отказва да сподели по каква следа е поел, а в следващия ме моли за сътрудничество и помощ да събере доказателства срещу друго лице. Срещу някого, който е имал и мотив, и възможност, и когото той с радост би натопил. — Стефи се наслади на мига, преди да добави: — Познай кого е набелязал.
— Хамънд, цяла сутрин се опитвам да те открия.
— Здравей, Мейсън. — Бе получил съобщението, че Мейсън го търси, но се бе надявал да избегне срещата е него. Нямаше време за разговори, дори кратки. — Днес съм ужасно зает. Всъщност тъкмо излизам.
— Тогава няма да те задържам.
— Благодаря — каза Хамънд и продължи към изхода. Аз ще ти се обадя по-късно.
— На всяка цена трябва да се освободиш до пет следобед.
Хамънд спря и се обърна.
— Защо?
— Ще има пресконференция. Всички местни телевизии ще предават на живо.
— Днес? В пет часа?
— В общината. Реших официално да обявя, че излизам в пенсия и да те посоча за свой наследник. Не виждам причина да го отлагам. Вече всички знаят. След ноемврийските избори ти ще поемеш поста.
Усмихна се със задоволство на своето протеже и гордо се залюля на пети.
Хамънд се почувства така, сякаш току-що бе получил плесница.
— Не… не знам какво да кажа — заекна той.
— Излишно е да казваш каквото и да било на мен — гръмогласно заяви Мейсън. — Запази репликите си за следобед.
— Но…
— Вече уведомих баща ти. И двамата с Амелия ще присъстват. „Господи!“
— Знаеш ли, Мейсън, в момента съм по средата на работата си по делото за Петиджон.
— Тъкмо най-подходящият момент. Вече си известен. Това е чудесна възможност целият град да заговори за теб.
Последните думи му напомниха за един скорошен разговор. Хамънд затвори очи за миг и поклати глава.
— Идеята е на татко, нали?
Мейсън се засмя:
— Снощи ме почерпи няколко питиета в клуба. Нали знаеш колко е убедителен?
— Прав си — гневно промърмори Хамънд.
Престън не можеше да бъде безучастен наблюдател. Умереше да извлича полза от всяка ситуация. Благотворителната му проява на остров Спекъл бе обезоръжила Хамънд и бе направила подвеждането му под отговорност за случилото се там практически невъзможно. Все пак, в случай че синът му не се е отказал от намеренията си, Престън бе решил да вдигне залога и да увеличи натиска.
— Виж, Мейсън, бързам. Предстои ми напрегнат ден.
— Добре. Само не забравяй за пет часа.
— Обещавам.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Лорета размърда крака в студената вана, където ги бе потопила преди почти половин час. Бев пристъпи по коридора, прозина се и се протегна.
— Мамо? Вече си станала? Не спа дълго.
— Имам твърде много грижи — вяло каза тя. След това вдигна поглед към дъщеря си и попита: — Сигурна ли си, че тази сутрин нямаше съобщения на телефонния секретар? Дано не е повреден.
— Работи, мамо. — Бев се обърна към нея е виновно изражение: — Имаше съобщение за теб от мистър Крос. Не исках да го чуеш.
— Как така? Какво казва?
— Да не безпокоиш човека от панаира.
Лорета я изгледа е искрено недоверие.
— Сигурна ли си?
— Мисля, че каза „от панаира“.
— Не, сигурна ли си, че е казал да не го безпокоя?
— Да. Ядосах се. След като положи толкова усилия… Внимавай, мамо, намокри пода.
Лорета изскочи от ваната и гневно сложи ръце на кръста си.
„Полудял ли е?“
Боби Тримбъл не понасяше затвора. Беше отвратително място. Място за неудачници. Може би за някогашния Боби, но не и за човека, който бе сега.
Прекара нощта в килия с пияница, който непрестанно хъркаше и шумно изпускаше газове. Бяха му обещали да го освободят рано сутринта, при първа възможност да бъда изведен. Такава бе сделката, която бе сключил с детектив Смайлоу и онази кучка от прокуратурата — само една нощ в ареста.