Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
Измъкнах кабела от гащеризона. Както обикновено.
Но не свалих гащеризона.
Вратата към спалнята беше отворена. Вики седеше на кревата и ме гледаше.
— Всичко е наред — казах аз.
— Абсолютно всичко?
— Не, естествено. Това не е възможно. Но все пак е наред.
Вики кимна. Тя ме гледаше много странно… взискателно.
— Позвъни Подляра. Покани ни на гости у Чингиз, утре. Каза, че с Пат всичко е наред, даже не са го сложили на легло. Какво се е случило там?
— Заряд трето поколение. Последният от тях. Вече ги няма.
— Така си и помислих. Успя ли?
— Не аз, Чингиз. Да успее трябва този, който е близо.
— Очите ти са почервенели, Льоня. И видът ти е… за плашене на Тъмни Дайвъри.
— Тъмния Дайвър беше само един. И вече го няма.
— Ти?…
— Не, не в този смисъл! Той престана да е Тъмния Дайвър. И това е всичко.
— Льоня, сигурно трябва да си поговорим. За много неща.
— Трябва. Само че утре. Първо с теб. После ще отидем у Чингиз, и там също ще ми се наложи да разкажа това-онова.
Вики кимна:
— Да, виждам. Лягай си.
— Нямах предвид това. Остана ми да свърша още една работа в дълбината. Последна. И още не знам как да постъпя. И дори няма право да моля за съвет.
— Сигурен ли си, че е толкова спешно?
— Да. Вики, аз проумях едно нещо. Просто, естествено, но аз едва сега го разбрах. Ако умееш да плуваш — не стой на брега.
— Отново ли дойде времето на дайвърите?
— То никога не си е отивало, Вики. Ние просто се уморихме. Всичките. Но дайвърите ги е имало, има ги и ще ги има. Докато е жива дълбината и тези, които могат да потънат.
— Какво разочарование за Недосилов…
— Нищо. Той ще измисли ново логично обяснение. Това е негов талант.
Засмяхме се. После Вики каза:
— Върви, потапяй се. И се върни. Помни, че те чакам.
— Винаги го помня.
Шлемът е тежък, но това си е обичайната тежест.
Неизбежната.
deep
[Enter]
Стените на хотелската стая. Протей и мотоциклетиста на кревата. Картината на стената, с хижата, размазана на груби ивици боя.
Как ми е омръзнал този хотел.
Отдавна е време да построя свой дом.
Повдигам телата на Протей и мотоциклетиста, раздрусвам ги, за да се изправят, и ги закачвам в гардероба.
После отварям вратата и излизам от стаята.
Не се оглеждам встрани.
Мога да вървя из Дийптаун направо, през стените на къщите и бариерите на защитните програми. Мога да се издигна в нарисуваното небе, където плуват бели облаци и свети слънцето. Мога просто да се преместя от една точка в друга.
Този, който беше Тъмни Дайвър, е в мен. И заедно ние можем много.
Но аз вдига ръка и хващам такси.
— „Лабиринт на смъртта“.
— Спешно ли е? — пита рижият луничав шофьор.
— Не непременно. Както се получи.
Излизаме на Гибсън, поемаме към американския квартал. Преминаваме покрай улица Тюрин18, покрай площад Василиев19.
Не, все пак — кой е този Гибсън?
Мога да попитам силата, която сега живее в мен.
Но бързите отговори са толкова скучни. Те не са за хората.
Те имат друга употреба.
Пътуваме — а аз затварям очи и се пресягам през мрежата. Сървър. Втори. Трети. Търсещи системи. Въпрос, отговор. Сървър. Локалната мрежа на болница в далечния Ванквувър. Защитата е здрава, но това сега не играе никаква роля.
Поглеждам в екраните на мониторите, сверявам данните от компютрите. Включвам се към видеокамерата под тавана на залата и за секунда поглеждам спящия Крейзи Тосър.
Хайде… по-бързо се оправяй.
За нас винаги ще има работа в дълбината.
— „Лабиринта“.
Плащам и поклащам глава, виждайки остатъка в сметката ми. Все пак трябва да поговоря с Крейзи, когато се върне на работа. Да мъкна рояли повече не се наемам.
При входа на „Лабиринт на Смъртта“ днес няма тълпа. Няколко групи оживено разговарящи геймъри — и това е всичко. Знаех, че ще е така, но все пак е необичайно.
— Льонка!
Червенокосо момче притичва към мен и протяга ръка.
— Здрасти! „Лабиринта“ днес не работи!
— Знам. Появили са се проблеми на последното ниво на играта. Отказала е програмата на главното чудовище.
— Това се викат ламери! — възмущава се Иля. — И какво, затварят целия „Лабиринт“? Аз малко позаседнах на двайсето ниво. Помниш ли как се минава?
— Изобщо не си спомням — признавам си аз. — Е, какво… купи ли си звукова карта?
— Че как! Да можеше да чуеш? Бум-бум-бум! И-ха!
Той тръска глава и аз разбирам, че сега слуша някаква своя музика. Неизбежно прекрасна. На неговата възраст цялата музика се дели на отвратителна и великолепна.
18
Александър Тюрин — руски фантаст, в момента живеещ в Германия. Автор на няколко киберпънк романи, най-известен от които е „Страхуват ли се компютрите от адския пламък?“ — Бел.прев.
19
Владимир Василиев — руски фантаст, автор на киберпънк повестта „Сърца и мотори“, преработена в романа „Горещ старт“. Съавтор на Лукяненко в „Дневен патрул“. — Бел.прев.