Прах от мечти

— Ще се справят — рече Фидлър.

— Едва ли е от значение, сержант. Четиринайсет проклетии за цяла скапана армия. Сто острилки? Двеста? Нищо не е. Ако се забъркаме в някоя беля там, ще е лошо.

— Тия ледерии имат прилични балисти и катапулти, Кътъл. Скъпи са, но липсата на пари, изглежда, не е сред недостатъците на Тавори… Уф, да не говорим за чужди недостатъци.

— Нямаме никаква представа какво ще намерим, Фид. Но всички можем да го усетим. Страха. Натежал е над всички ни като небе, пълно с пепел. Направо настръхвам. Прекосихме Седемте града. Захванахме се с тази империя. Какво е толкова различно този път? — Той тръсна глава. — Нашите десанти тук бяха до голяма степен сляпа атака — повечето информация, която имахме, беше погрешна. Но това не е важно. Незнанието не е достатъчно, за да ни завлече толкова далече.

Фидлър се почеса по брадата и намести каишката под брадичката си.

— Горещо и лепкаво, нали? Не е сухо като в Седемте града. Изсмуква цялата ти енергия, особено когато носиш броня.

— Трябва ни тая броня, за да ни пази от проклетите от Гуглата комари. Без нея щяхме да сме смачкани чували, пълни с кокали. А тия твари носят болести — лечителите церят по двайсет войници на ден. Идват целите потни и ги тресе.

— Комарите ли са причината?

— Така чух.

— Е, щом навлезем в пустините, няма да се налага да се притесняваме за това.

— Защо?

— На комарите им трябва вода, за да се развъждат. Все едно, тия местните са дребни. В Черното псе се натъкнахме на едни рояци… човек можеше да се закълне, че са ята колибри.

Черното псе. Име, което все още можеше да смрази малазански войник, все едно дали е бил там, или не. Кътъл се чудеше как едно място — преживелица, случила се преди толкова години — може да се утаи в умовете на хора като белези, предавани от родители на деца. Белези, да, и петна, и горчивият вкус на ужас и отчаяние — беше ли изобщо възможно? Или бяха историите — истории като тази, която Фидлър току-що бе разказал? Не беше дори история, нали? Само една подробност. Преувеличена, да, но все пак подробност. Достатъчно подробности, измърморени тук-там, от време на време, и нещо започва да се трупа вътре, като топка мокра глина, и да зацапва всичко. И много скоро ето я, стегната и твърда като проклет камък, търкаля се из главата на човек, разбива всичките му мисли и го обърква.

А тъкмо объркването е това, което се крие зад страха, нали? Всеки войник го знае и знае колко гибелно може да е, особено в бурята на битката. Объркването води до грешки, до лоши преценки и, разбира се, сляпата паника е първото миризливо цвете, което объркването откъсва, щом дойде време за танца в полята.

— Умислен ми изглеждаш нещо, сапьор — каза Фидлър. — Лошо е за здравето ти.

— Мислех си за танца в полята.

— Дъх на Гуглата, от години не бях чувал този израз. Откъде го изрови? Ловците на кости не са показвали склонност да се прекършват и бягат…