Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Слава Богу! — облекчено въздъхна Розмънт. — Шефовете много се надяваха генераторите да работят и това наистина е така! Можем да си отдъхнем, тази врата не пропуска нито лъч светлина навън. — С тези думи той сложи двете тежки резета и напъха фенерчето в колана си.
Намираха се във втора, далеч по-малка пещера, която беше добре оборудвана. Подът беше покрит с дебела изкуствена настилка, а стените бяха огладени и замазани. Беше пълна с бюра и телефони, навсякъде бяха разпилени хартии. Очевидно това беше нещо като канцелария.
— Онези мръсници наистина са бързали да се изметат час по-скоро! — въздъхна горчиво той и се насочи към съседната пещера, в която имаше няколко радарни екрана, а по масите бяха пръснати сиви и зелени телефонни апарати.
— Сивите са за вътрешна връзка — поясни Розмънт. — А зелените са свързани с кулата на върха на планината, оттам чрез спътник връзката се предава в Техеран, поема се от специалната ни централа в посолството и се прехвърля на един куп тайни места, пръснати из целия свят. Всички телефони са с вградени шифровъчни апарати и уреди за електронна защита. — При тези думи Розмънт вдигна една от зелените слушалки, долепи я до ухото си и поклати глава. — Няма сигнал, може би операторите в комуникационната зала все пак са си свършили работата.
В далечния край на залата се виждаше още един тунел.
— Оттам се отива до генераторите, които захранват всичко, подлежащо на взривяване — поясни Виен. — Жилищни помещения, кухни, зали за почивка, работилници — всичко това се намира в други пещери оттатък преддверието. Около осемдесет души са работили тук двайсет и четири часа в денонощието.
— Има ли друг изход? — попита Рос. Чувството, че е попаднал в капан, беше по-силно от всякога.
— Разбира се. Горе, там, където отиваме.
Груби стъпала, изсечени в наклонената стена, водеха нагоре. На площадката имаше стоманена врата с табелка: СЕКРЕТНА ЗОНА! ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО БЕЗ СПЕЦИАЛЕН ПРОПУСК! Тя също зееше отворена.
— По дяволите! — изруга Розмънт и влезе. Помещението беше изолирано много по-добре, стените бяха боядисани в бяло, по дългите маси бяха струпани десетки компютри и радарни екрани. Още сиви и зелени телефони, на масата в средата блестяха и два апарата в яркочервен цвят.
— Тези какви са? — попита Рос.
— Директна връзка с Лангли чрез военен спътник — отвърна Розмънт и вдигна слушалката на единия. Никакъв сигнал. Бръкна в джоба си, извади лист хартия, погледна написаното и се приближи до контролното табло на стената. Включи няколко шалтера и зачака. Залата се изпълни с леко бръмчене, компютрите оживяха, радарните екрани загряха и започнаха да излъчват мека зеленикава светлина.
— Мръсни копелета! — изруга Виен. — Оставили са всичко в пълна изправност! — Пръстът му се насочи към четири компютъра, струпани в единия ъгъл. — Вдигнете във въздуха тези, те са основните!
— Гуенг!
— Слушам, сахиб! — Гурката свали раницата от гърба си, дръпна ципа и започна да подрежда калъпи с пластичен експлозив върху масата.
— Половин час? — попита Розмънт.
— Напълно достатъчно — кимна Рос, без да отделя поглед от екрана пред себе си. На него се виждаше по-голямата част от Кавказ, цялото Каспийско море, дори част от Черно море на изток, всичко изключително ясно и релефно. — Това тук наблюдава половината свят! — не можа да сдържи възхищението си той.
Розмънт се приближи и натисна някакъв клавиш. За миг Рос остана със зяпнала уста, после бавно откъсна поглед от екрана и промълви:
— Едва сега разбирам защо ни пратиха чак тук, накрая на света!
— Това е само част от оборудването…
— Господи! Господи! Тогава е по-добре веднага да започваме! Какво ще правим с преддверието?
— Нямаме време за него, освен това там са само боклуци, които ония типове тъй и тъй ще разграбят. Ще взривим тунелите отсам железните врати и ще се измъкнем през резервния изход.
— Къде е той?
Вместо отговор американецът се приближи до една желязна врата в дъното на компютърната зала, извади връзка ключове и отвори. Зад дебелата стомана влажно проблеснаха стръмни стъпала, които рязко извиваха нагоре.