Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– Какво ви дължи, мосю? – пита тя. – Аз ще ви платя с лихвата.
Той я гледа и не може да повярва.
– Защо?
Госпожата се изправя в цял ръст. Не е много висока. До Тиери изглежда като пъдпъдък до мечка.
– Сигурна съм, че сте прав да се възмущавате – казва тя с носовия си парижки акцент. – Но аз имам сериозни основания да смятам, че Виан Роше, която и да е тя, е далеч повече моя грижа, отколкото ваша.
– Тоест? – недоумява Тиери.
– Аз съм майка ѝ – отвръща жената.
И СЕГА ТИШИНАТА, КОЯТО Я ОБГРЪЩА В ЛЕДЕНИЯ СИ пашкул, се разцепва с вик. Виан, вече не бледа, а пламнала от изпитото пулке и от смущение, пристъпва напред, за да застане срещу госпожата в малкия полукръг, образувал се около нея.
Над главите им виси букет имел, а аз изпитвам неистов, безумен, неудържим порив да се втурна към нея и да я целуна по устата. Толкова лесно се поддава на манипулация – не само тя, а и всички – и вече почти усещам вкуса на плячката, чувствам я в пулсирането на кръвта си, чувам я като вълна на далечен бряг, на вкус е сладка като шоколад...
Знакът Едно Ягуар има много свойства. Разбира се, да си наистина невидим е възможно само в приказките, но окото и умът могат да бъдат излъгани така, както фотоапаратите и лентите не могат. Не е никак трудно, докато вниманието им е съсредоточено върху госпожата, аз да се измъкна – не съвсем незабелязана, – да си взема куфара, който така прилежно подредих.
Анук тръгна след мен: бях сигурна, че ще го направи.
– Защо каза това? – попита ме тя. – Защо твърдиш, че си Виан Роше?
– Какво имам да губя? Сменям имената си като дреха, Анук. Никога не се задържам задълго на едно място. Това е разликата между нас. Аз не бих могла да живея така. Не бих могла да бъда обикновена. Не ми пука какво мислят за мен – докато майка ти има какво да губи. Тя има Рижия и Розет, и сладкарницата, разбира се...
– Ами онази жена? – попита Анук.
Разказах ѝ тъжната история за детето на седалката на колата и за котенцето талисман. Оказва се, че Виан не ѝ е споменавала. Не мога да кажа, че съм особено изненадана.
– Но ако е знаела коя е майка ѝ – не се отказваше Анук,
– Защо не я е намерила?
– Може да я е било страх – казах аз. – Или пък се е чувствала по-близка с втората си майка. Човек сам избира семейството си, Нану. Нали тя често казва така? А може би... – Направи преднамерено дълга пауза.
– Какво?
Усмихнах се.
– Хората като нас са различни. Трябва да се държим един за друг, Нану. Трябва да си изберем семейство. В крайна сметка – добавих лукаво, – ако може да те излъже за това, откъде си сигурна, че ти също не си открадната?
Оставям я да осмисли думите ми. В другата стая госпожата продължава да говори, гласът ѝ се извисява и спуска в ритмиката на изкусен разказвач. Това е общото между нея и дъщеря ѝ, но сега не е моментът да се бавя. Вземам си куфара, палтото, документите. Както винаги, пътувам с малко багаж. Вадя от джоба си подаръка на Анук – малко пакетче, загърнато в червено.
– Не искам да си тръгваш, Зози.
– Наистина нямам избор, Нану.
Подаръкът искри сред диплите червена опаковъчна хартия. Гривна. Тъничка сребърна верижка, лъскава и нова. Едничкият талисман, окачен на нея, е нейна пълна противоположност – потъмняло от годините мъничко сребърно коте.
Тя знае какво означава това. От гърлото ѝ се изтръгва въздишка.
– Зози, не...
– Съжалявам, Анук.
Бързо прекосявам празната кухня: чинии и чаши, подредени в редици покрай остатъците от празненството. На печката къкри тенджера горещ шоколад: парата, която се вдига от нея, е единственият признак на живот.
Сякаш нашепва: Опитай ме, вкуси ме.
Съвсем мъничко вълшебство, всекидневна магия, на която Анук е устоявала успешно през последните четири години, но въпреки това трябва да бъда предпазлива. Свалям тенджерата от огъня и тръгвам към задния изход.
В едната си ръка нося куфара. С другата правя знака на Миктлансиуатл, сякаш хвърлям шепа паяжини във въздуха. Смърт и дар. Най-голямото изкушение. Далеч по-силно от шоколада.
После се обръщам и ѝ се усмихвам. Отвън тъмата ще ме погълне цяла. Нощният вятър флиртува с червената ми рокля. Алените ми обувки са като кръв по снега.
– Нану – казвам, – всеки може да избира. Ян или Виан. Ани или Анук. Променливият вятър или Хуракан. Не винаги е лесно да си като нас. Ако търсиш лесното, по-добре стой тук. Но ако искаш да яхнеш вятъра...