Бонбонени обувки

О, сега вече виждам капана. Със закъснение, както става обикновено в такива случаи, най-после разбирам какво иска тя. Да ме принуди да изиграя картата си, да разкрия самоличността си, да ме издуха като лист на вятъра, с нова колода Фурии по петите...

Но какво е едно име, питам се аз? Не мога ли да си избера друго? Не мога ли да го променя, както съм правила толкова пъти досега, да разкрия блъфа на Зози и да принудя нея да си отиде?

Тиери я гледа изумен.

– Ти?

– Изненадан ли си? – тя свива рамене.

Останалите я гледат смаяни.

– Значи ти си откраднала парите ми? Ти си осребрила чековете?

Анук, застанала зад гърба ѝ, е съвсем бледа.

– Не може да бъде – обажда се Нико.

Мадам Люзерон клати глава.

– Но Зози е наша приятелка – намесва се малката Алис, цялата пламнала от свян, че е изрекла дори това. – Толкова сме ѝ задължени...

Жан-Луи я прекъсва:

– Аз познавам, когато някой се преструва – заявява той.

– А Зози не е такава, кълна се.

След него се обажда Жан-Лу:

– Вярно е. Снимката ѝ беше публикувана във вестника. Наистина я бива да променя образите си, но съм убеден, че е тя. На моите снимки...

Зози му се усмихва язвително.

– Естествено, че е вярно. Всичко е точно така. Сменила съм толкова имена, че вече не ги помня. Цял живот съм живяла ден за ден. Никога не съм имала нормален дом, семейство, работа – нищо от това, което Ян има тук...

Тя ме стрелва с усмивка като падаща звезда и аз загубвам ума и дума, не мога да помръдна, омагьосана като всички останали. Магията е толкова силна, че се чувствам почти като упоена, главата ми е като кошер пчели, цветовете на стаята мигат и тя се търкулва като въртележка...

Рижия протяга ръка да ме подкрепи. Той единствен сякаш не се е поддал на всеобщото слисване. Усещам смътно, че мадам Рембо, майката на Жан-Лу, ме гледа. Лицето ѝ под боядисаната коса излъчва неодобрение. Очевидно е, че няма търпение да си тръгне – но в същото време и тя е хипнотизирана, увлечена в разказа на Зози.

Зози се усмихва и продължава:

– Сигурно си мислите, че съм авантюристка. Цял живот съм разчитала единствено на находчивостта си – комар, джебчийство, просия, измама. Никога не съм познавала друго. Без приятели, без място, което да харесам толкова, че да остана...

Тя млъква и усещам магията във въздуха – ухание и искрящ прашец, – и съм сигурна, че Зози може да омае всички с приказки, да ги върти на малкия си пръст.

– Но тук – продължи тя – намерих дом. Намерих хора, които ме харесват, и то такава, каквато съм. Помислих си, че тук мога да преоткрия себе си, но старите навици умират трудно. Съжалявам, Тиери, ще ти се издължа.

И докато гласовете им се надигат объркани, смутени и нерешителни, смълчаната госпожа се обръща към Тиери, госпожата, чието име дори не знам, но чието лице сега е бледо и изразява нещо, което не мога дори да опиша, очите ѝ са като ахати на суровото ѝ лице.