Звездният отбор

После отвори трудноразбираемата страница на Съдилища — окръг Кук, Наказателен съд, — но не намери жалба за нанесена телесна повреда, подадена от Арън Дийнц. В събота Тринайсетия съдебен заседател бе споменал за края на делото „Клопек“ в блога си, но бе пропуснал факта, че са го набили в мъжката тоалетна на двайсет и третия етаж на „Евърет Дърксен“.

Един приятел на Оскар имаше връзки в окръжния съд и обеща да го уведоми, ако Дийнц подаде жалба.

— Наистина ли го удари? — бе попитал Оскар с нескрито възхищение.

— Да, доста глупаво от моя страна.

— Не се тревожи. Става дума за най-елементарен побой. Имам приятели където трябва.

Когато докладът на Сандрони пристигна, Дейвид го прочете внимателно и едва не се разтопи от удоволствие при вида на заключението: „Нивото на олово в боята, покриваща «Грозните зъби», е високо токсично. Всяко дете или друго лице, което използва продукта по предназначение, тоест чрез поставяне на изкуствените зъби върху истинските, ще бъде изправено пред огромния риск от поглъщане на боя на оловна основа.“

Доктор Сандрони допълваше:

„Вече трийсет години се занимавам с изпитване на продукти и търсене на източници на отравяне, най-вече с олово, но никога досега не съм срещал изделие, проектирано и произведено с подобна немарливост.“

Дейвид копира шестте страници на доклада и ги сложи в една папка заедно с цветните снимки на оригиналния чифт „Грозни зъби“, използвани от Туя, както и на мострите, купени от него предишната седмица. Освен това приложи екземпляр от съдебния иск и медицинския доклад, изготвен от лекарите на Туя. В любезно, но доста директно писмо до мистър Дилън Кот, главен юрисконсулт на „Сонеста Геймс“, Дейвид предлагаше да обсъдят случая, преди да се насрочи дело. Предложението важеше за срок от четиринайсет дни. Семейството на момчето бе страдало достатъчно, продължаваше да страда и имаше право на незабавно обезщетение.

В обедната почивка Дейвид взе папката със себе си и я изпрати с бърза куриерска пратка до „Сонеста Геймс“. Никой в кантората не знаеше за плановете му. Като данни за контакт той бе посочил личния си адрес и мобилен телефон.

Оскар тъкмо си тръгваше, когато Дейвид се върна. Шофьорът на старши съдружника беше дребна слаба жена с неясен етнически произход. Отначало Дейвид я помисли за тайландка, но после му се стори, че прилича на латиноамериканка. Беше с поне двайсет години по-млада от Оскар и Дейвид остана с впечатлението, че се познават отдавна. Оскар, който изглеждаше доста уморен след спокойната сутрин в кантората, бавно се сгъна на предната седалка в малката й хонда и двамата потеглиха.

— Коя е тази жена? — попита Дейвид всезнаещата Рошел, след като затвори входната врата.

— И аз я виждам за пръв път. Името й е много странно. Не го запомних. Каза ми, че познава Оскар от три години.

— Уоли е известен като женкар. Малко съм изненадан обаче от Оскар. Ти не си ли?