Паметта на Истанбул

– А в неделите не те ли вземах аз от къщи? – продължих да настоявам. – Нали чичо Бюнямин не ти разрешаваше да риташ топка, та аз те отървавах, уж, че ще си учим уроците.

Погледът му се отнесе нанякъде, лицето му омекна.

– Вярно е, така правеше. Ама веднъж ни хванаха. Помниш ли? В понеделник щяхме да имаме контролно по математика, ти кандърдиса баща ми да ме пусне, че уж ще си учим уроците, и като си плюхме на петите – та чак в попската градина си поехме дъх. Щяхме да ритаме с децата от квартала, от „Фенер“. Ама тоя път баща ми нещо се усъмнил и ни проследил. Тъкмо бяхме започ­нали мача, и двамата ни извлече за ушите от игрището.

Помнех, има си хас – два дни ухото ми пламтеше от болката. Не стига, че ни беше издърпал ушите, ами ме довлече до къщи и ме предаде на баща ми. А той, след като му благодари, така яко ме нахока, защото съм излъгал, че...

– Хубави дни бяха бе! – продумах аз. – Въпреки всичко бяха хубави дни!

Сянка на тъга пропълзя по лицето му.

– Да, въпреки всичко бяха хубави времена!

Но веднага смени темата, опасявайки се, че прекалено много се е разчувствал.

– Хайде, оправяй се и да вървим!

– Къде?

Посочи към издутия плик.

– Как къде? Да закусваме. Йекта като каза вчера сутринта, че закусваш при Ариф уста, не издържахме и си рекохме: „Я да не го оставяме сам този дърт полицай!“ – рече той и сърдечно се усмихна. – Шегата настрана, ама хайде да вървим да си похапнем като хората. Йекта отдавна е приготвил чая.

Поканата ми хареса, но не можех да отида.

– Благодаря, Демир. Щеше да е много хубаво, но трябва да се отбия до едно място сутринта. След малко и Али ще дойде да ме вземе.

– Кой пък е Али?

Точно в този миг резкият звук на клаксон ни накара да се обърнем – нашият хаймана се беше засилил яко и спря току до тротоара, натискайки рязко спирачките.

– Ето този – заместникът ми, който някой ден ще е причина за смъртта ми.

Демир не се засмя на шегата ми, само хладно огледа весело махащия ни от колата Али и отново се обърна към мен.

– Ами добре тогава, някой друг път... но и ти не чакай специална покана, не сме си чужди все пак, само звънни един телефон. И толкова!

– Добре, ще ти се обадя! Обещавам!

Тъкмо се обърна да тръгне и го спрях.

– Не ми каза нищо за Бахтияр, как е горкото животно?

– Добре е, добре, дори започна да души кучките, палавникът! Като дойдеш – ще го видиш!

Изведнъж се сетих за утрешната покана за вечерята в „Татавла“.

– Чакай, чакай малко, Демир! Нали ще се видим утре вечер? – Погледна ме с празен поглед. – Само не ми казвай, че си забравил! Нали щяхме да ходим в механата на Евгения!

Сякаш се паникьоса.

– Вярно, щяхме да ходим в „Татавла“, обещахме на жената...

– Ами да, обещахте! Сакън, Демир, да не вземете да се откажете! Аз ще съм виновен и аз ще го отнеса...

– Не бъди чак толкова под чехъл – усмихна ми се той леко насмешливо.

– Лесно ти е да го кажеш, като не ти е на главата. Никога не си имал някоя жена до себе си...