Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
168 Така турците наричат Богородица. – Б. пр.
– Татко, татенце! – прошепна тя.
Нейните думи заглушиха всички звуци в храма. Ангелите бавно свиха крилете си и се оттеглиха в свещените си ниши, вихрушката стихна също така внезапно, както беше започнала. И извисилият ме въздушен водовъртеж изведнъж замря, отдръпна се изпод мен като някакво летящо килимче, оставяйки ме да кръжа известно време в празнотата под купола, все едно плувах във въздуха. Впих поглед в очите на дъщеря ми като в спасителен клон, за който да се хвана, но крилете й отново се бяха затворили и можех да видя само блестящата им белота. Потърсих с поглед и Гюзиде, но не я открих – нямаше я, само множество искрящи пера. Упованието ми в ангелите се прекърши. И в същия този миг започнах да падам като камък надолу. Толкова бързо, че дори не виждах нещата около себе си – колоните, фреските, мозайките, керамичните плочки, михраба, изписаните айети, калиграфската украса, минбара, махфила – всичко, което превръщаше мястото в храм, изчезваше, губеше цветовете и формите си и се превръщаше в странна светлина, в някакъв призрак на храма. Вече знаех – нито ангелите, нито жена ми, нито дъщеря ми, нито приятелите нямаше да дойдат и да ме спасят. Бях разбрал – никой нямаше да ми се притече на помощ. Съзнавах, че ще срещна смъртта – там, където празнотата се срещаше с мраморния под. Всичко това преминаваше светкавично през ума ми, със същата скорост, с която пропадах надолу. Вече се бях приготвил да видя собствената си сянка върху него, да различа и най-тънките жилки на мраморните плочи, и бях готов за смъртта, когато внезапно се пробудих. Вместо купола на „Ая София“, над мен се белееше таванът на стаята ми. Мислех си, че е станало чудо. Но не беше. От омагьосващото пространство на свещения храм изведнъж се бях намерил в собственото си легло. След трескавото сънуване бях попаднал в утрото на един съвсем обикновен ден. Процеждащият се сивкав здрач ме пренесе от многоцветния ми кошмар в сивото ми ежедневие.
Въпреки всичко бяха хубави времена
Седнал в леглото си, гледах оловносивото утро. Мислех си за „Ая София“, не като за храма от съня ми, а като за музея, в съседство с който убийците бяха оставили четвъртата си жертва. Изведнъж се замислих точно за него, четвъртият от поредицата мъртъвци. За монетите, оставени в дланите на убитите. За четиримата владетели, от времето на които бяха тези монети... За убийците, отнели живота на четирима души и оставили труповете им на четири различни исторически места. Единственото, което със сигурност знаехме за тях след всичките им престъпления, бе, че имаха бял микробус. Мислех си за тях – определено бяха образовани и добре организирани. Планираха всяко свое действие, цялото си поведение предварително, а след това много умело стъпка по стъпка го реализираха. Мислех си за броя им – но не можех да го определя с точност. Мислех си за поведението и постъпките им – бяха много умно премислени. После се замислих за нас самите – как дни наред тичахме от едно на друго място... И за това, че въпреки всичко все още нямахме нито една читава следа. Така си седях в леглото си, потънал в размисъл, когато някой позвъни на вратата.
Трябва да беше Али – тази сутрин щяхме да ходим при Адем Йездан. Бях си навил будилника, но сигурно не го бях чул. Притесних се, че съм станал за смях, и моментално рипнах от кревата. Отворих прозореца – беше застудяло. Бръснещият леден вятър ме удари в лицето. Настръхнах и съвсем се освестих. Наведох се над перваза и погледнах надолу – не беше Али. Пред вратата стърчеше едрото тяло на приятеля ми Демир. Чу отварянето на прозореца и ме гледаше с вдигната глава отдолу.
– Невзат, братко, отвори тая врата!
– Добре, добре! Веднага слизам!
Само за минута се спуснах и поканих приятеля си с някакъв плик в ръцете да влезе.
– Не, не, няма да влизам! – рече той. – Да ти завиди човек на съня, братко! Не мога да те намеря на мобилния, домашният ти не отговаря, помислих си да не си получил инфаркт?
Едва сдържах прозявката си, докато му отговарях:
– Хич не питай, Демир! Три денонощия не съм спал като хората и снощи явно вече съм се отнесъл и съм заспал непробудно.
Погледна ме загрижено.
– Не работи толкова много, Невзат! Отдавна си минал средната възраст. Вече трябва да внимаваш...
– Това и аз го знам, но докато някаква група психопати всяка нощ колят някого, просто е невъзможно... Но зарежи ме мен. Кажи сега, какъв вятър те довя тук? Не ми се случва често да се появяваш на прага ми...