Без свидетели [bg]

Очите ни отново се срещнаха.

– Свърши добра работа – каза той с каменно лице. – Речта ти. Беше много добра.

– Откъде знаеш? – попитах раздразнено.

– Наблюдавах те.

– Какво? Как?

– През процепа на вратата.

– Шегуваш се. Бил си отвън през цялото време?

– Точно така.

Обърнах се към ложата на заседателите. Помислих само за миг, преди отново да го погледна.

– Ах, ти, копеле гадно.

– О, стига, Дъг – каза той провлачено. – Килимът и без друго беше стар. Освен това вече изпратих няколко момчета да го сменят. Само за да ти покажа колко съжалявам.

– Нямах предвид килима и ти го знаеш. А че се отнесе с мен като е най-жалкото мекотело.

– Това пък какво значи? – попита той.

– Много добре знаеш – отвърнах. – Държа ме в неведение и ме залъгваше с глупости. Но този път направо надмина себе си. Беше невероятен. Знаел си, че не можеш да се явиш днес, за да им кажеш нещата, които аз казах.

– Накара ме да изглеждам малко по-зъл, отколкото всъщност съм.

– Просто ме хвърли в цялата каша. Нагласи нещата така, че да нямам избор. Не съм ли прав? Чудя се само кога точно реши да го направиш – преди или след като те измъкнах от затвора.

Подскочих на стола си и усетих как в мен се надига гняв.

– Знаеш ли какво, Дъг?

– Какво?

– Мисля, че ти я спаси.

Той изрече последното хладно и спокойно, а гласът му прозвуча някак тъжно, все едно щеше да се задави, ако продължи да говори. После кимна и вдигна вежди, показвайки, че не възнамерява да обсъжда повече въпроса. Темата беше приключена.

– Дойдох тук, защото исках да поговорим за нещо друго.

– О, нима? – попитах язвително.

– Някакъв мъж в Тусон е изпразнил своя револвер в съпругата си късно тази нощ. Казва се Петибоун. Предложи ми много пари. Вече сключихме договор за сто хиляди. Чудех се дали не би искал да ми помогнеш за случая?

– Не мисля, че някога бих работил с теб отново.

– Добре, просто си помисли. Хубаво е да знам до вечерта. Утре сутринта заминавам за Тусон и човекът, е когото ще работя по случая, трябва да ме придружи.

Не си казахме нищо повече. Просто продължихме да седим сами в студената и пуста съдебна зала. Никога не бях чувствал такава умора. Изведнъж страничната врата се отвори рязко и в залата нахлу секретарката с широко отворени очи и учудено изражение.

– Готови са с присъдата! – обяви тя.

Изправих се внезапно на стола си.

– О, боже! – прошепнах.

– Поздравления – каза Морган. – Няма начин да решат толкова бързо, че е виновна.

– Господи! – въздъхнах. – Не съм сигурен.