Огньовете на рая
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: bragg saga #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Миряна Илчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Огньовете на рая». Краткое содержание книги:
Слугинята изръмжа неодобрително и го изгледа сърдито — Шоз изтича по стълбите. Почука веднъж и отвори вратата с разтуптяно сърце и тяло, изпълнено с напрежение.
Тя не спеше, а седеше на едно плюшено кресло, облечена във великолепен шифонен халат, който съблазнително очертаваше формите й. За момент Шоз се вкамени, сърцето му прескочи, а членът му се втвърди — не беше спал с жена от цели три седмици. Тя държеше в ръка порцеланова чаша, но също се вкамени, като го видя.
Той се усмихна присмехулно, за да прикрие възбудата си.
— Здраве желаем, мадам.
Тя остави чашката в чинийката, сви устни, а погледът й го обгръщаше и това подхранваше желанието му. Смехът й бе треперлив.
— Много добре.
Отново я прихващаше — той побесня.
— Наистина ли? — рече той, като влезе в стаята и затвори вратата. — Спри с тези игрички, Люси, не ми харесват.
Тя опря невероятните си крака на пода.
— Не си играя игрички. Отказах се много отдавна да играя игрички с теб — защото разбрах, че не мога да ги спечеля.
Искаше му се да строши нещо. Нея отново я бе прихванало — говореше неща, които той не искаше да чува, защото, ако беше истина, той щеше да я отнесе и да не я пусне никога повече, по дяволите миналото.
— Мисля, че в цялата работа имаме победител, миличка. И това определено не съм аз.
Погледът му я обхвана грубо, но някак замислено. Деколтето на халата й бе разтворено. Отдолу имаше нещо копринено и прилепнало по тялото. Искаше му се да го разкъса.
— Защо да не можем да бъдем победители и двамата? Защо превръщаме всичко в единоборство? Защо си толкова ядовит рано сутринта? Какво направих, какво казах?
Той се изсмя сухо.
— Като че не знаеш.
— Не знам. Сигурно не се обръщаш отново към миналото.
Той тръгна напред.
— Миналото? Никога не забравям и никога не прощавам, но точно сега нямам това предвид. — Той се спря пред нея. Тя стоеше изправена, очите й бяха чисти, блестящи и приковани към неговите. Сърцето й се бе качило в гърлото. Зърната й щяха да изскочат през тънкия халат. Беше възбудена толкова, колкото и той. — И ти знаеш какво имам предвид.
— Имаме работа — опита се тя да се възпротиви безсилно.
— Няма да избяга. — Ръката му посегна и докосна бузата й сякаш по собствено желание. Тя затвори очи и склони глава в дланите му. Шоз си помисли, че ще експлодира. Ръката му тръгна надолу по шията, по раменете и гръдта й. Чу как сърцето й пърха като птичка.
Всичко спешно можеше да почака. Той бързо я вдигна на ръце и двамата паднаха един върху друг на леглото. Устните им се сляха, а нейните пръсти се спуснаха под ризата му и забиха нокти в кожата на гърба му. И двамата бяха полудели от желание. Той сложи ръка под гърба й, повдигна гърдите й и засмука едното твърдо зърно. Нейните ръце пък го докосваха страстно под джинсите. Шоз остана без дъх. Тя го пусна. Той вдигна тънкия халат до кръста й, повдигна я отново и я пое в устата си, цялата, като се наслаждаваше на всяка влажна гънка. Оргазмът премина по тялото й като вихър.
Той разтвори бедрата й и проникна в нея.
— Хайде.
Тя простена, а неговите тласъци станаха още по-дълбоки. Сетне Шоз внезапно се отдръпна, обърна я по корем и я положи на една от възглавниците. Разтвори хълбоците й и проникна отново. Люси дишаше тежко и стискаше таблата на леглото. Той гледаше как огромният му член навлиза отново и отново във влажната й, мека, розова женственост. Тя шептеше името му, а той сякаш искаше да достигне до дъното на самото й същество.
След това двамата се отпуснаха един до друг. В главата на Шоз се въртяха блажени мисли, той не можеше да устои на желанието да я прегърне и да замре така. Изправи се и я погледна — тя се взираше в него.
Той се наслаждаваше на красивото й тяло, а очите му се рееха над дългите й крака и налетите гърди. Някога тя щеше да се изчерви от открития му поглед, но сега само се повдигна и леко придърпа надолу халата. Беше се променила, помисли си той, невинността й бе изчезнала — и всичко благодарение на него.
— Само това не се е променило — рече той с тъга.
— Да. — Люси го възнагради с едва забележима усмивка, после стана и отиде в банята. Докато стоеше сам, той приглади собствените си дрехи и си сипа малко кафе от сребърната кана на табличката до креслото. Сетне Люси се върна, все още облечена в шифонения халат.
— Къде беше? Минаха цели три седмици.
— Да не си ги броила?
— Да, броих ги.
— Крих се.
Очите й се разшириха.
— Какво се е случило?
— Аз съм към бунтовниците, нали си спомняш? А това е война, Люси.
— В деня, когато ти казах за екзекуцията на онзи водач, той бе спасен. Ти беше, нали?