Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Както личи и от евангелията, посланието на Исус не е нито ново, нито особено оригинално. Не е изключено и той да е бил фарисей, тъй като учението му в много отношения повтаря възгледите на фарисеите. Както се вижда и от Свитъците от Мъртво море, в тях има и доста от учението на есеите. Ала макар и самото послание да не е кой знае колко оригинално, то за пръв път е отстоявано по този начин. Исус безспорно е бил изключително обаятелна личност. Вероятно е притежавал дарбата да лекува и да върши други „чудеса“. Имал е таланта да предава идеите си чрез увлекателни и интересни притчи, за които не се иска особена начетеност и които достигат до сърцата на всякакви хора. И още нещо, за разлика от своите предшественици, есеите, Исус не е принуден да се ограничава единствено с предсказания за скорошната поява на месия: може да твърди, че този месия е самият той. А това естествено е правело думите му много по-убедителни и достоверни.
Ясно е, че при победоносното си влизане в Йерусалим Исус вече е успял да си спечели много привърженици. Те обаче се делят на две групи с твърде различни интереси. От една страна, е сравнително малобройното ядро от „посветени“: близки роднини, други благородници, богати и влиятелни съмишленици, чиято главна цел е да видят своя водач на престола. От друга, е множеството: обикновените отрудени хора, чиято основна цел е да видят как посланието и съдържащото се в него обещание се сбъдват. Важно е да разграничим тези две групи. Политическата им цел — да направят Исус цар, съвпада. Ала подбудите, които двете групи влагат в тази цел, са противоположни.
Когато начинанието се проваля, крехкият съюз между двете групировки — между „привържениците на посланието“ и хората, подкрепящи рода и семейството — явно се разпада. Изправено пред риска от пълен погром и изтребление, семейството прави единствения възможен избор: да запази дори с цената на изгнаничество потомството, нещо, на което открай време държат изключително много всички благороднически семейства и царски династии. Бъдещето на рода обаче не е от значение за „привържениците на посланието“: за тях е важно да съхранят и разпространят самото послание.
Християнството, каквото се е запазило през първите столетия от своето съществуване и каквото го знаем днес, е рожба на „привържениците на посланието“. Неговото разпространение и развитие са широко отразени в трудовете на учените, че да се спираме тук на този въпрос. Достатъчно е да споменем, че още при св. Павел „посланието“ започва да се избистря и да приема определена форма, превърнала се в основа на цялата християнска теология. По времето, когато са писани евангелията, най-важните доктрини на новата религия вече на практика са утвърдени.
Тя е предназначена главно за римляните и за хората, възприели техния начин на живот. Ето защо Рим по необходимост е оневинен за смъртта на Исус и вината е прехвърлена върху евреите. Това обаче не е единствената волност спрямо историческата истина, преиначена, за да се хареса на римляните, свикнали да боготворят своите управници: по онова време Цезар вече официално е обявен за бог. За да може да мери ръст с него, Исус, който дотогава изобщо не е обожествяван, също трябва да бъде превърнат в бог. И Павел го прави.
За да бъде разпространена от Палестина в Сирия, Мала Азия, Гърция, Египет, Римската империя и Западна Европа, новата религия трябва да бъде „адаптирана“ за хората в тези райони, а също да се пребори с вече наложилите се там вероизповедания. Накъсо, новият бог не бива да отстъпва по мощ, величие и чудотворство на божествата, които трябва да измести. За да намери почва в Римската империя, Исус трябва да е не старозаветен Месия, не цар първосвещеник, а бог в класическия смисъл на думата, който подобно на божествата на сирийците, финикийците, египтяните и древните гърци и римляни е минал през подземния свят, през мъките на ада, за да възкръсне, изпълнен с нови сили, заедно с пролетта. Точно тогава възкресението му придобива такова огромно значение; причината е повече от очевидна — така Исус е поставен редом с Тамуз, Адонис, Атис, Озирис и всички останали умрели и възкръснали богове, битуващи не само в митологията, но и в съзнанието на хората от онова време. По същата причина е наложена и доктрината за непорочното зачатие. А колкото до Великден, празника на смъртта и възкресението, той е определен така, че да съвпадне с обредите по посрещането на пролетта, характерни за другите култове и вярвания от онази епоха.