Край развалините на Вавилон

— Незабелязано? Тогава ще е по-редно да се отбием от този път.

— Вярно, но може би ще попаднем на лош терен, което е опасно за краката на конете.

— О, не! Имай предвид, че тук е нашето учебно поле и ние познаваме всяка стъпка. Ако враговете имат на ума си евентуално нападение, то ще го очакват откъм града. Нали?

— Действително.

— Те следователно ще насочат своята бдителност в това направление и ето защо ние трябва да приближим от друга страна. За тая работа ще притурим най-много пет минути. Устройва ли те да опишем една малка дъга?

— Да.

— Ела тогава и разчитай на мен! Твоите жребци няма да се препънат нито един-едничък път. Ще яздим като по някоя равна суфра[263].

Той се отклони от пътя надясно и трябва да призная, че не беше преувеличил по отношение познанията си за местността. Същевременно не оставяше разговорът да замре.

— Сещам се за старата поговорка, дето казва: «Съдбата обръща сетрето на човек три пъти на ден — веднъж сутрин, по пладне още веднъж и вечерта пак.» Ама твоето май се обръща още по-често, а именно два пъти и през нощта.

— Как тъй?

— Защото през тази нощ си бил пленен, пък сега самият искаш да ловиш пленници. Така също ти беше и мой пленник, но само след кратко време се освободи, и то без да питаш някого за разрешение!

— Една поговорка в моето отечество казва: «Който много пита, бърка пътя.» В случая би трябвало да се каже: «Който много пита, няма да прехвърли дувара.»

— Да, този скок през дувара! Да беше видял погледите, когато прелетяхте отвъд! Такъв скок никой от нас не би дръзнал да направи! Ние нямаме калпави коне в полка, но ездачите не са добри. Свободният бедави язди много, много по-добре от нас. Ако имах само един батальон, как само щях да науча хората си да яздят! Щяха да летят като соколи! Но толкова далеч няма кога вече да стигна в моя живот. Късметът никога не е бил благоразположен към мен!

— Не се ли чувстваш щастлив?

— Как може да бъде човек щастлив, когато по пет месеца не получава никаква заплата. Падишахът е най-великият и прославеният, най-богатият и мъдрият владетел от всички царства, ама — ти няма да ми причиниш мъката, като издадеш думите ми! — неговото богатство си остава при него, не идва при нас, а мъдростта му се простира по цялата земя, но не и в нашите джобове.

— От какво преживяваш тогава, след като заплатата ти се бави толкова дълго?

— Изобщо не преживявам, а гладувам, защото си обичам харема, децата и децата на децата и им давам трохите, които събирам от килимите на моите началници, доброволно гладувам само и само те да са сити!

— Значи твоите началници имат хляб?

— Ох, не само хляб, а също месо и изобщо всичко, което им сърце пожелае! Трябва да знаеш, че потокът на заплатите се спуска отгоре надолу, но стига само до бинбашията. Там обикновено секва и само ако полкът се възбунтува, се отваря един малък шлюз, ама и той скоро бива пак затворен. Ех, да, ако стигна някога до бинбаши, то на мен и моя дом, комуто принадлежи цялото ми сърце, веднъж завинаги ще се оправи положението!

— Голяма ли е челядта ти?

— Имам двама синове с техните жени и две дъщери с мъжете и децата им. Имам още собствената си майка и също майката на моя харем. Това прави единайсет човека, които трябва да крепя с мизерната заплата, дето я получавам от дъжд на вятър. Аллах дано даде скорошно подобрение!