Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Слязох до голямата порта да се сбогувам с принцесата. Тя носеше строгата си рокля в черно и бяло, облеклото на протестантска принцеса, тъй като пътят й минаваше през Лондон и гражданите на Лондон щяха да излязат да я приветстват. Намигна ми дяволито, докато поставяше обутия си в ботуш крак в свитите в шепи ръце на един коняр, за да й помогне да се качи на седлото.
— Обзалагам се, че би предпочела да дойдеш с мен — каза тя язвително. — Не ми се вярва да изкараш твърде весела Коледа тук, Хана.
— Ще служа на господарката си в добри и лоши времена — казах спокойно.
— Сигурна ли си, че твоят млад човек ще те чака? — подразни ме тя.
Свих рамене:
— Казва, че ще чака — нямах намерение да казвам на Елизабет, че като гледах Мери, съкрушена от любовта към съпруга си, бракът не беше голяма примамка за мен. — Обещах му, че ще се омъжа за него, когато мога да напусна кралицата.
— Е, можеш да дойдеш при мен, по всяко време, ако желаеш — каза тя.
— Благодаря, принцесо — казах и се изненадах от удоволствието, което ми достави поканата й, но наистина никой не можеше да устои на чара на Елизабет. Дори в сянката на един помръкнал кралски двор Елизабет беше искрица слънчева светлина, с усмивка, напълно непомрачена от загубата, понесена от сестра й.
— Не чакай много, за да не стане твърде късно — предупреди ме тя с престорена сериозност.
Приближих се до шията на коня й, за да мога да вдигна поглед към нея.
— Твърде късно ли?
— Когато стана кралица, всички ще се втурнат да искат служба при мен, ти трябва да си начело на опашката — каза тя искрено.
— Това може да стане и след години — отвърнах.
Тя поклати глава: в тази свежа есенна утрин беше изключително самоуверена.
— О, не мисля така — каза. — Кралицата не е здрава жена, не е и щастлива жена. Мислиш ли, че крал Филип ще дотича у дома при нея при първа възможност, и ще й направи син и наследник? Не. А ми се струва, че в негово отсъствие бедната ми сестра просто ще се стопи от скръб. И когато това стане, ще ме намерят да изучавам Библията, а аз ще кажа… — тя замлъкна за миг. — Какво смяташе да каже сестра ми, когато й съобщят, че е кралица?
Поколебах се. Помнех много ясно думите на Мери в онези изпълнени с оптимизъм дни, когато тя бе обещала, че ще бъде кралицата-дева и ще върне Англия от времето на майка си към истинската й вяра и щастие.
— Смяташе да каже: „Това стана от Господа, и е дивно в очите ни“, но в крайна сметка получи вестта, докато бягахме, и трябваше да се пребори сама за трона си, вместо да бъде удостоена с него.
— Това ми харесва — каза одобрително Елизабет. — „Това стана от Господа, и е дивно в очите ни“. Отлично. Ще кажа това. Ще искаш да бъдеш с мен, когато това се случи, нали?
Огледах се бързо наоколо, за да се уверя, че не са ни подслушали, но Елизабет знаеше, че наблизо няма никой, който да ни чуе. През цялото време, откакто я познавах, тя никога не се беше излагала на риск — винаги приятелите й бяха тези, които в крайна сметка попадаха в Тауър.
Малката кавалкада беше готова да потегли. Елизабет сведе поглед към мен: дребното й лице беше будно и оживено под черната кадифена шапка.
— В такъв случай, по-добре ще е да дойдеш при мен скоро — напомни ми тя.
— Ако мога да дойда, ще го направя. Бог да ви пази, принцесо.
Тя се наведе надолу и потупа ръката ми с прощален жест.
— Ще чакам — каза тя, с играещи очи. — Ще оцелея.
Крал Филип пишеше често, но писмата му не бяха отговор на нежните обещания на Мери за любов и настояванията й той да се върне при нея. Бяха резки писма с делови съобщения и нареждания за съпругата му какво да прави в своето кралство. Той не отговаряше на молбите й да се прибере у дома, дори не и за да й каже поне кога да очаква завръщането му, нито й позволяваше да отиде при него. Отначало той пишеше топло, нареждайки й да прави неща, с които да се разсейва, да очаква дните, когато той отново ще бъде с нея; но сетне, тъй като всеки ден получаваше ново писмо, умоляващо го да се върне, предупреждаващо го, че тя е сломена от нещастие, поболяла се от загубата му, стана по-делови. Писмата му бяха просто указания относно това как съветът да реши един или друг въпрос, и кралицата беше принудена да отива на срещите на съвета с писмото му в ръце и да излага пред съветниците заповедите на един човек, който бе крал само по име, и да прокарва изпълнението на тези заповеди със силата на собствения си авторитет. Съветниците не я посрещаха с охота, когато влизаше със зачервени очи в стаята, и открито се съмняваха, че един испански принц, който водеше собствени войни, взема присърце английските интереси. Кардинал Поул беше единственият й приятел и другар: но той беше живял в изгнание извън Англия толкова дълго и беше така мнителен по отношение на толкова много англичани, че Мери започна да се чувства като кралица в изгнание сред врагове, вместо владетелка на английските сърца, каквато бе някога.