Не дърпай дявола за опашката
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9786191510924
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не дърпай дявола за опашката». Краткое содержание книги:
Publishers Weekly
„Оттеглилият“ се детектив Дейв Гърни приема да помогне на млада журналистка с телевизионен проект, свързан с Добрия пастир – известен сериен убиец отпреди десет години. Макар Пастира така и да не е заловен, случаят е като по учебник и никой не оспорва официалната версия.
Инстинктът на Гърни обаче му подсказва, че липсата на всякакво съмнение е най-съмнителна, когато търсиш истината.
Въпросът е как да хванеш убиец, когото никой не е успял да открие?
Първата крачка е да пренебрегнеш зловещото предупреждение „Не дърпай дявола за опашката!“...
Това обаче не беше всичко. Под и отвъд плетеницата от грозни подробности и конкретни заплахи той имаше чувство за ускоряване на злото, усещането за някаква безлична гибел, която се спуска към него, Ким, Кайл и Мадлин. Какъвто и да беше онзи дявол, за който аудиозаписът в мазето предупреждаваше да не се дърпа за опашката, сега той беше буден и бродеше наоколо. А единственият план, с който Гърни разполагаше, беше решимостта да продължи да изучава парчетата на пъзела, да продължи да търси скритата картина, да продължи да подбутва официалната къщичка от карти, докато се срине или докато защитниците ѝ успеят да го отблъснат.
– Нямам план – отвърна той. – Но ако имаш време, бих искал да изгледаш нещо заедно с мен.
Тя погледна към големия стенен часовник:
– Разполагам с около час, може би малко по-малко. Имаме още една среща в клиниката. Какво искаш да видя?
Той я поведе към кабинета и докато сваляше на компютъра видеофайла с Джими Брустър, който му беше изпратила Ким, ѝ обясни малкото, което знаеше за него. Двамата се настаниха на столовете пред монитора. Видеото започваше със сцена, която явно бе заснета от пътническата седалка на колата на Ким. Автомобилът се приближи до една табела, стърчаща от преспа сняг край пътя. На нея пишеше, че навлизат в Търнуел – почти несъществуващото село в северната част на Кетскил, където Джими Брустър си прибираше пощата. В действителност се оказа, че домът му се намира доста по-нагоре сред хълмовете, далеч от мрачните скупчени една до друга порутени къщи и изоставени магазини в самото село. Единствените работещи заведения и обществени сгради бяха бар с мръсен преден прозорец, бензиностанция с една колонка и тухлена пощенска станция, голяма приблизително колкото гараж. Колата на Ким – и видеото – продължиха по тесния път, ограден от двете страни с преспи, зад които се виждаха още порутени сгради. Дърветата наоколо изглеждаха така, сякаш бяха отдавна загинали, а не просто временно оголели.
Докато възприемаше тези впечатления, Гърни изведнъж осъзна колко се отличават Търнуел и Уилямстаун, където бе живял бащата на Джими. Макар и двете да бяха в провинцията, разликата бе от земята до небето. Той се зачуди дали културният и естетическият контраст са умишлени. Въпросът все още го занимаваше, когато видеото продължи. Другият въпрос беше кой държи камерата. Би трябвало да е Роби Мийс, следователно това посещение беше направено преди раздялата.
Колата забави ход, когато наближи малка къща вдясно. Къщата и неприветливият имот около нея показваха агресивно незачитане на външния облик. Нямаше нещо – от стълбовете, които поддържаха провисналия над килнатата верандата покрив, до вратата на прилежащата пристройка, – което да е разположено под прав ъгъл с нещо друго. Според опита на Гърни крещящото незачитане на концепцията за деветдесет градуса обикновено беше признак за бедност, физическа неспособност, депресия или когнитивни разстройства.
Мъжът, който излезе през разкривената входна врата на верандата, беше слаб и нервен, а очите му се стрелкаха насам-натам. Носеше черни дънки и тениска със същия оранжев цвят като късата му коса и брадичка.
След като е бил в първи курс на колежа преди двайсет години, би трябвало да е поне на трийсет и седем, но изглеждаше с десет години по-млад. Афоризмът „Поставяй всичко под въпрос!“, отпечатан с удебелен шрифт върху предната част на тениската му, допълнително усилваше впечатлението за тийнейджър.
– Влезте – каза той, като подкани гостите си с нетърпелив жест към вратата. – Навън е кучи студ, мамка му!
Камерата го последва вътре. На гърба на тениската му пишеше „Властта е гадост“. Отвътре къщата бе точно толкова неприветлива, колкото и отвън. Мебелите в малката стая отпред бяха сведени до минимум и изглеждаха износени. До едната стена бе опрян безцветен диван, а до отсрещната бе поставена правоъгълна масичка с три сгъваеми стола край нея. От двете страни на дивана имаше по една затворена врата. Третата, в дъното на стаята, беше открехната и през нея се виждаше тясна кухня. Светлината идваше основно от широк прозорец над масата.
Камерата обхвана цялото тясно пространство, след което се чу гласът на Ким:
– Роби, изключи това нещо, докато се настаним.
Камерата продължи да работи. Фокусира се бавно върху крехкия червенокос мъж, който прехвърляше тежестта си от крак на крак с някаква трескава енергия. Трудно беше да се каже дали се усмихва, или гримасничи.