Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Симурден отговори:
— Това, което си е. Слугиня на мъжа.
— Да, при едно условие.
— Какво?
— И мъжът да бъде слуга на жената.
— Така ли мислиш? — извика Симурден. — Мъжът слуга! Никога! Мъжът е господар. Аз приемам само едно кралство, кралството на семейното огнище. Мъжът в дома си е крал.
— Да. При едно условие.
— Какво?
— И жената да бъде кралица.
— Значи, ти искаш за мъжа и за жената…
— Равенство.
— Равенство! Мислиш ли, че е възможно? Те са две различни същества.
— Аз казах равенство. Не съм казал уеднаквяване.
Настъпи пак една пауза, сякаш примирие между тия два ума, разменящи си светкавици. Симурден наруши мълчанието.
— А детето! На кого го даваш ти?
— Най-напред на бащата, който го зачева, после на майката, която го носи в утробата си, после на учителя, който го възпитава, после на града, който го прави зрял, после на родината, която е върховна майка, после на човечеството, което е великото семейство.
— Ти не казваш нищо за бога.
— Всяка от тия степени баща, майка, учител, град, родина, човечество е едно от стъпалата на стълбата, която води до бога.
Симурден мълчеше, Говен продължи:
— Когато човек стигне горния край на стълбата, стигнал е бога. Бог се разтваря и той влиза.
Симурден направи жест като човек, който вика някого.
— Говен, върни се на земята. Ние искаме да осъществим възможното.
— Не започвайте с невъзможното.
— Възможното се осъществява винаги.
— Не винаги. Ако нагрубяваш утопията, ще я убиеш. Нищо не е така беззащитно, както яйцето.
— Все пак трябва да се хване утопията, да й се наложи яремът на реалността, да се постави в действителни рамки. Абстрактната идея трябва да се превърне в конкретна идея. Това, което тя ще загуби от красотата си, ще си възвърне от ползата, която ще принесе. Ще бъде по-малка, но по-добра. Правото трябва да влезе в закона; а когато правото стане закон, то става абсолют. Това именно аз наричам възможното.
— Възможното е нещо повече от това.
— О, ето те пак в мечтата!
— Възможното е някаква загадъчна птица, която винаги лети над човека.
— Трябва да се улови.
— Жива.
Говен продължи:
— Моята мисъл е: винаги напред. Ако бог беше желал човек да се връща назад, би му поставил едно око в тила. Нека да гледаме винаги към страната на изгрева, на разцъфтяването, на раждането. Това, което пада, окуражава това, което се изкачва. Пропукването на старото дърво е повик към младото дърво. Всеки век изгражда свое дело, днес гражданско, утре човешко. Днес въпросът за правото, утре въпросът за заплатата. Заплата и право всъщност е една и съща дума. За да живее, човек трябва да бъде заплащан; давайки му живот, бог поема и задължението; правото е полагащата се от рождение заплата; заплатата е придобитото право.
Говен говореше с проникновението на пророк. Симурден го слушаше. Бяха си сменили ролите и като че ли сега ученикът беше станал учителят.
Симурден прошепна:
— Много бързаш.
— Може би защото съм малко притеснен — каза Говен, усмихвайки се.
И продължи:
— Ето в какво се състои разликата между нашите две утопии, учителю. Вие искате задължителна казарма, аз искам училище. Вие мечтаете за човека-войник, аз мечтая за човека-гражданин. Вие искате да бъде страшен, аз го искам мислещ. Вие създавате република на мечовете, аз създавам…
Той сам се прекъсна:
— Аз бих създавал република на разума.
Симурден погледна каменния под на карцера и каза:
— А дотогава какво искаш да бъде?
— Това, което е.
— Значи, оправдаваш сегашния момент?
— Да.
— Защо?
— Защото е буря. Бурята винаги знае какво прави. Срещу един покосен от мълнията дъб колко много заздравени гори! Цивилизацията боледуваше от чума, този могъщ вятър я излекува от нея. Може би той много не подбира. Но как иначе? Възложено му е голямо измитане! Аз имам предвид опасността от миазмите, аз си обяснявам яростта му.
Говен продължи:
— Впрочем защо да се страхувам от буря, щом имам компас, и от събитията, щом имам съвест!
И добави с онзи тих глас, който звучи тържествено:
— Винаги има един, който знае какво прави.
— Кой? — попита Симурден.
Говен вдигна пръст над главата си. Симурден проследи с поглед посоката на този вдигнат пръст и сякаш му се стори, че вижда звездното небе през свода на карцера.