Избраница

Денил поклати глава, с надеждата, че на лицето му е изписано безразличие. Ала въпреки това чувстваше напрежение от това, че някой, с когото току-що се беше запознал, разговаряше толкова свободно за подобни неща. „Но все пак това е сестрата на Тайенд - напомни си той. - Ако не й вярваше, той нямаше да й спомене нищо”.

Двамата стигнаха до края на лозето. Тя сви вляво и тръгна обратно към къщата покрай последния ред лозници. Денил погледна към верандата и видя, че столът на Тайенд е празен. Мейри спря.

- Като сестра на Тайенд аз винаги се опитвам да го предпазя.

- Тя се обърна с лице към Денил и го погледна сериозно и напрегнато. - Ако го смятате за свой приятел, внимавайте. Подозирам, че си е изгубил ума по вас, Денил.

Денил примигна изненадано. „Аз? Аз ли съм обектът на неговото обожание?”. Той погледна към празния стол. Нищо чудно, че Тайенд беше толкова уклончив. Той се почувства... странно поласкан. „Колко е приятно да бъдеш обожаван от някого” - помисли си той.

- Изглеждате ми изненадан - каза Мейри.

Денил кимна.

- Нямах представа. Сигурна ли сте?

- По-скоро да. Нямаше да ви го кажа, ако не се притеснявах за него. Не му позволявайте да вярва на разни неща за вас, които не са истина.

Денил се намръщи.

- Имате ли в какво да ме упрекнете?

- Засега не. - Тя замълча и се усмихна, но очите й останаха сериозни. - Както вече казах, аз винаги се опитвам да го предпазя. Искам само да ви предупредя, че ако науча, че той е бил наранен по някакъв начин, престоят ви в Елийн няма да се окаже толкова приятен, колкото би ви се искало.

Денил я погледна втренчено. Очите й имаха стоманен блясък и той не се усъмни нито за миг в думите й.

- Какво искате да направя, Мейри Порени?

Лицето й омекна и тя го потупа по ръката.

- Нищо. Просто внимавайте. Харесвате ми, посланик Денил. - Тя пристъпи към него и го целуна по бузата. - Ще се видим на закуска. Лека нощ.

След тези думи тя се обърна и тръгна към къщата. Денил я изпрати с поглед, после поклати глава. Очевидно намеренията й през цялото време са били да го доведе тук, за да го предупреди.

Дали Тайенд беше предложил да я посетят, само за да й осигури достъп до Денил? Дали беше очаквал, че сестра му ще разбере всичко и ще му го разкрие?

„Подозирам, че си е изгубил ума по вас, Денил”.

Когато стигна до стола, който Тайенд бе освободил, той седни. Щеше ли това да повлияе на приятелството им? Денил се намръщи. Ако Тайенд не знаеше, че сестра му ще разкрие интереса му и Денил продължеше да се държи така, сякаш не знае за това, всичко щеше да си остане постарому.

„Но аз знам - помисли си той. - И това променя всичко”.

Сега приятелството им зависеше от това как Денил ще приеме новините. Той се замисли за чувствата си. Беше изненадан, но не ядосан. Дори изпитваше леко задоволство, че някой толкова много го харесва.

„Или ми харесва по съвсем други причини?”.

Денил затвори очи и прогони тази мисъл. И преди се беше изправял пред подобни въпроси и беше страдал от това. Тайенд беше и щеше да си остане единствено приятел.