Кралицата на Юга

Върна се бавно. Всяка сутрин, включително в редките ветровити и дъждовни дни, тя се разхождаше сама по плажа до Линда Виста. На малкото възвишение до реката различи самотната фигура на Поте Галвес, който я охраняваше отдалеч. Беше му забранено да я придружава в тези разходки и синалоецът оставаше назад, гледаше я как отива и се връща, неподвижен страж в далечината. Верен като ловно куче, което неспокойно очаква прибирането на господарката си. С времето между Пинто и нея се беше установило мълчаливо съучастничество, изградено от минало и настояще. Твърдият му северняшки акцент, начинът му на обличане, на държание, изненадващата подвижност на неговите деветдесет и повече килограма, вечните ботуши от кожа на игуана, лицето с индиански черти и черните, големи мустаци — въпреки дългия престой в Испания, Поте Галвес сякаш току-що бе излязъл от кулиаканска кръчма, — означаваха за Тереса повече, отколкото тя бе склонна да признае. Бившият наемен убиец на Батман Гуемес беше в действителност последната й връзка с онази земя. Общи носталгии, които не беше нужно да се обясняват. Спомени, добри и лоши. Живописни нишки от миналото, които прозираха през фраза, мимика или поглед. Тереса даваше на бодигарда касетки и дискове с мексиканска музика: Хосе Алфредо, Чавела, Висенте, „Лос Туканес“, „Лос Тигрес“, дори един прекрасен запис на Лупита д’Алесио — „ще бъда твоя любима и всичко, което трябва да бъда, ще бъда това, което ме помолиш ти“. Така че, когато минаваше под прозореца на стаята на Поте Галвес, която се намираше в края на къщата, тя всеки път чуваше тези песни. Понякога, докато седеше в хола, четеше и слушаше музика, синалоецът се спираше за миг, почтително, от разстояние, надаваше ухо от коридора или вратата с безучастен, втренчен поглед, което при него беше равнозначно на усмивка. Никога не говореха за Кулиакан, нито за събитията, събрали пътищата им. Нито за мъртвия Гато Фиерос, погребан отдавна в циментовите основи на къщата в „Нуева Андалусия“. Един-единствен път размениха няколко думи за всичко това. В нощта на Нова година. Тогава Тереса освободи хората от прислугата — камериерка, готвачка, градинар, двама доверени марокански телохранители, които се сменяха на входа и в градината, — и тя сама приготви „чилорио“, пържено свинско месо с чили и царевични питки. После каза на стрелеца „Един път е Нова година, хайде, идвай, да не изстине вечерята“. Седнаха в трапезарията със сребърни свещници и запалени свещи, в двата края на масата, с текила, бира и червено вино, смълчани и двамата. Слушаха музиката на Тереса, а също и тази, която изпращаха понякога на Поте Галвес оттам: Педро и Инес и скапаната им сива камионетка, Ел Борего, Сентенарио86 в джипа, песента на Херардо, „Чесна“-та, Двадесет жени в черно. Знаят, че съм от Синалоа — тук и двамата припяваха тихичко, — за к’во да си търсят белята с мен. Когато накрая Хосе Алфредо изпълняваше песента за Белия кон87 — любимата на бодигарда, който навеждаше леко глава и кимаше одобрително, докато я слушаше, — тя каза, много, много далеч сме, Пинто. А той отговори, самата истина е, господарке, но по-добре прекалено далеч, отколкото прекалено близо. После заби поглед в чинията си, замислен. Накрая вдигна очи.