![Всяко мъртво нещо [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/9/vsyako-mrtvo-neshcho-bg-download.jpg)
Всяко мъртво нещо [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-136-1
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Всяко мъртво нещо [bg]». Краткое содержание книги:
„Романът, който надмина «Мълчанието на агнетата».“ Ню Йорк Таймс
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишерс Уикли
„Ханибал Лектър? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
— Хей, чакай, аз съм! — извиках високо. — Добре ли си?
Тя кимна и остави пистолета. Чак сега забелязах, че през цялото време бе натискала корема на момичето с другата си ръка.
— Какво й е? — попитах, но веднага разбрах.
Кръвта, която струеше от огнестрелната рана, бе почти черна. Черният дроб. Детето трепереше като лист, по тялото му минаваха кратки конвулсии, зъбите скърцаха в агония. Нямаше да живее дълго. Около нас се появиха скритите до преди малко хора, някои ридаеха, други се тресяха в шок. Зърнах двамина с пистолети да тичат към нас. Дръпнах Рейчъл за ръката.
— Трябва да изчезваме. Не можем да си позволим ченгетата да ни заварят тук.
— Аз оставам, ти си тръгвай. Не мога да го зарежа това дете.
— Рейчъл!
Тя ме погледна. Взрях се в очите й, споделихме каквото и двамата отлично разбирахме. Детето щеше да умре. Бе неизбежно.
— Не можем да останем тук…
Двамата мъже с пистолетите дотичаха. Единият, по-младият, падна на едно коляно и изплака:
— Кпара, Клара! Дръж се, моето момиче! Дръж се! — повтаряше той, хванал детската ръчица.
— Моля те, Рейчъл! — повторих аз.
Тя хвана ръката на младия и я натисна върху детския корем. Клара изстена.
— Дръжте си ръката тук — нареди му Рейчъл. — Не я махайте, докато не дойде Бърза помощ.
Сетне вдигна пистолета и ми го подаде. Поех го, поставих предпазителя и го пъхнах в кобура. Измъкнахме се бързо от центъра на бъркотията, полуистеричните шумове постепенно останаха назад и затихнаха. Спряхме и тя изведнъж ме прегърна с все сила. Притиснах я към себе си и я целунах по главата. Въпреки стрелбата косата й ухаеше. Тя отново ме стисна с все сила, изохках — болката в ребрата ставаше все по-силна.
Тя се стресна и ме пусна.
— Ранен ли си?
— Сритаха ме малко, това е всичко.
Погалих я по косата, взех лицето й в две ръце.
— Направи всичко, което можеше за онова дете, Рейчъл. Повече не бе възможно.
Тя кимна и устните й се разтрепериха. Детето бе придобило някакво символично значение за нея, което не разбирах, далеч по-голямо от това просто да спаси живота му.
— Убих онзи човек — рече тя и лицето й се разкриви в безмълвен плач.
— Иначе той щеше да ни убие и двамата. Нямаше избор. Ако не бе стреляла, сега щеше да си мъртва. Вероятно и аз.
Всичко това бе вярно, но не й бе достатъчно, поне засега. Затова я прегърнах и замълчах. Вече не усещах болката; струваше ми се, че нейното страдание е далеч по-голямо.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Не бях си спомнял за Татенцето Хелмс от много години, поне не и докато не разказах на Рейчъл за ролята, която бе изиграл в момчешкия ми живот.
Татенцето бе най-големият грозник, когото съм виждал. По-грозен човек, здраве му кажи. Той колеше, той бесеше в по-голямата част от Портланд някъде от края на шейсетте до към края на седемдесетте години и си бе построил цяла империя там. Хелмс бе започнал с контрабанден алкохол и бе стигнал до контрол над дрогата в цели три щата.
Татенцето тежеше над сто и петдесет килограма и страдаше от рядко заболяване на кожата. От него по цялото му тяло имаше буци, най-видими естествено по ръцете и лицето му. Те бяха тъмночервени на цвят, люспести на вид и не само загрозяваха физиономията му, но я правеха и някак разлята, неопределена и размазана, та като го погледне човек, да види нещо като червеникава мъглява маска. Носеше костюми с жилетки, панамени шапки и винаги пушеше тумбести пури, които по онова време всички наричаха „Уинстън Чърчил“. Та човек най-напред усещаше миризмата на Татенцето и чак впоследствие го виждаше. Това даваше възможност на по-умните да се скатаят навреме.
Татенцето бе мръсен по душа, но най-точно е да кажем, че си бе истински изрод. При по-ниска интелигентност, по-благ характер и липса на склонност към насилие човек като него най-вероятно би живял в къщурка край горите на Мейн, би се занимавал с дребен бизнес и би продавал коледни дръвчета на симпатягите от квартала. Но той бе доволно интелигентен, в мръсния смисъл на думата, целият свят му бе крив за нещо, а грозотата му, изглежда, бе външната изява на дълбока морална и духовна развала, корумпираност, която подбужда към мисълта, че едва ли най-лошото в него е грозната му мутра. Бе изпълнен с вътрешна ярост, злоба и стръв, мразеше околните и всичко, свързано с тях.
Дядо ми бе познавал Хелмс още от дете. Бе служил дълги години като заместник-шериф, бе психолог, който познаваше хорската природа и усещаше доста добре душата на престъпника. Особено на престъпника. Та той казваше, че у Хелмс не се улавя нищо друго освен злина.