Ханибал: Врагът на Рим [bg]

— Прекосяването на Алпите трябва да е било ужасно.

— Изобщо не можеш да си представиш — намръщено отвърна нумидиецът. — Враждебни местни. Свлачища. Лед. Сняг. Глад. Поради дезертьорствата и смъртните случаи изгубихме близо двайсет и пет хиляди души за един месец. На практика половината войска.

Ханон зяпна от ужас. Веднага си помисли за баща си и братята си, които като едното нищо можеше да са сред загиналите. Усети, че нумидиецът го наблюдава.

— Защо ми казваш това?

— Мога да казвам каквото си искам. Римляните никога няма да разберат — дружески отвърна мъжът. — Не би могъл да избягаш пеша от хората ми.

Ханон преглътна.

— Да. Не бих могъл.

— Значи ми каза истината кой си, така ли?

Ханон срещна пронизващия поглед на нумидиеца. Внезапно изпита ужас. Ами ако тук нямаше никой, който да гарантира самоличността му?

— Да, истината ти казах — рязко отвърна той, като се молеше на боговете да не му отмъкват чашата на успеха в последния момент. — Заведи ме при палатките на либийците.

С подигравателен поклон нумидиецът го поведе. Спря първия копиеносец, изпречил се на пътя му.

— Търсим офицер на име… — Погледна въпросително Ханон.

— Малх.

За абсолютна радост на Ханон войникът посочи с палец зад себе си.

— Палатката му е в третата редица. По-голяма от останалите.

— Дотук добре — каза офицерът.

Скочи грациозно от коня си и даде знак на Ханон да го последва. Трима от воините му вървяха след тях с готови за действие копия. Тръгнаха между вдигнатите нагъсто палатки.

— Струва ми се, че е тази. — Офицерът спря пред голяма кожена шатра, държана изправена от множество въжета. Двама копиеносци стояха на стража пред входа ѝ.

Гигантска вълна от емоции заля Ханон. Ужас, че баща му няма да е вътре. Радост, че може да е. Облекчение, че след всички изпитания може би най-сетне ще се събере със семейството си. Той се обърна към офицера.

— Остани тук.

— Не си ми началник — изръмжа нумидиецът. — Докато не чуя обратното, ти си един проклет пленник.

— Ръцете ми са вързани. Къде ще ида? — озъби му се Ханон. — Прободи ме с шибаното си копие, ако дори опитам. Но влизам там сам.

Нумидиецът видя стоманата в очите му. Изведнъж осъзна, че пленникът му може да е много по-високопоставен от него. Последва сърдито кимане.

— Ще чакаме тук.

Ханон не отговори. Със скован гръб тръгна към палатката.

Единият от копиеносците тръгна насреща му.

— По каква работа?

— Това ли е палатката на Малх? — попита Ханон.

— Кой си ти? — последва грубият отговор.

Последните капки търпение на Ханон се изчерпаха.

— Безочлив нахалник — кипна той. — Татко? Там ли си?

Копиеносецът, който беше направил още крачка напред, замръзна.