Аз преди теб

— Той е тук. Да ви заведа ли?

В първия миг не помръднах. Взирах се в затворената врата, странно напомняща вратата на пристройката на Уил, пред която бях стояла преди толкова месеци. После си поех дъх. И кимнах.

Видях леглото, преди да видя него; изпълваше стаята с махагоновата си рамка, странните цветни мотиви на юргана и възглавниците изглеждаха нелепо на подобно място. Господин Трейнър седеше от едната му страна, госпожа Трейнър — от другата.

Тя стана, щом ме видя, беше призрачно бледа.

— Луиза.

Джорджина седеше на дървен стол в ъгъла, превита о две, ръцете й бяха притиснати една в друга като за молитва. Вдигна глава, когато влязох, очите й бяха мътни и зачервени от мъка и за миг се изпълних със съчувствие към нея.

Самата стая беше светла и просторна — като в луксозна вила. Имаше застлан с плочки под и скъпи килимчета, и диван в единия край, откъдето се виждаше малка градина. Не знаех какво да кажа. Беше толкова абсурдна, обикновена гледка — тримата седнали вътре, сякаш бяха семейство, опитващо се да реши какви забележителности да посети днес.

Обърнах се към леглото.

— И тъй — казах аз, с чанта през рамо. — Предполагам, че обслужването по стаите не е кой знае какво?

Очите на Уил се впиха в моите и въпреки всичко, въпреки всичките ми страхове и обстоятелството, че бях повръщала два пъти, че се чувствах така, сякаш не бях спала от години, внезапно се зарадвах, че съм тук. Не, не се зарадвах, изпитах облекчение. Сякаш бях изрязала някаква болезнена част от мен, която не ми даваше миг покой, и се бях отървала от нея.

И тогава той се усмихна. Беше прекрасна усмивка — нежна, изпълнена с признание.

Странно, но и аз му се усмихнах в отговор.

— Хубава стая — казах аз и веднага осъзнах идиотизма на забележката. Видях как Джорджина Трейнър притвори очи и се изчервих.

Уил се обърна към майка си:

— Искам да говоря с Лу. Нали може?

Тя опита да се усмихне. Съзрях милион неща в начина, по който ме погледна — облекчение, благодарност, леко разочарование, че е изключена от тези няколко минути, може би дори бегла надежда, че появата ми означава нещо, че съдбата все още би могла да обърне посоката.

— Разбира се.

Мина край мен и докато стоях встрани от вратата, за да я пусна да мине, протегна ръка и ме докосна по лакътя, съвсем лекичко. Очите ни се срещнаха и нейните омекнаха — за миг изглеждаше съвършено различен човек.

— Хайде, Джорджина — каза тя, когато видя, че дъщеря й не помръдва.

Джорджина се изправи бавно и излезе мълчаливо, целият й гръб излъчваше неохота.

И тогава останахме само двамата.

Уил беше подпрян в леглото и можеше да вижда градината през прозореца от лявата си страна. Водната инсталация в малката градина пръскаше жизнерадостно тънки струйки вода. На стената имаше репродукция на картина с гергинии в неподходяща рамка. Помня как си помислих, че човек едва ли би искал да гледа подобна абсурдна картина в последните си мигове.