Не без дъщеря ми
- Автор: Махмуди Бети, Хофър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не без дъщеря ми». Краткое содержание книги:
— Нека Махтоб се качи при някой от мъжете — каза Мосен.
— Не искам — извика тя неочаквано.
Бягството ни продължаваше вече пети ден и след безкрайните часове на глад, болка и очакване тя най-сетне не издържа. Сълзите й рукнаха неудържимо. За първи път плачеше. За първи път се поддаваше на отчаянието.
— Искам да остана с тебе, мамо — проплака тя.
— Ш-ш-т! Изминахме толкова път. Вече сме почти на границата. Още малко и ще я пресечем, а след това ще можем да се приберем в Америка. Иначе ще трябва да се върнем при татко. Моля те, направи го заради мен.
— Не искам да пътувам сама на коня — изхлипа тя.
— Няма да си сама. Ще има човек до теб.
— Не искам да пътувам без теб.
— Трябва. Те най-добре знаят какво трябва да се прави. Моля те, направи го. Имай им доверие.
Някъде дълбоко в себе си Махтоб намери силите, от които се нуждаеше. Изтри сълзите си и си възвърна смелостта. Щеше да направи каквото трябва, но при едно условие.
— Трябва да се изпишкам — каза тя.
— Махтоб — казах. — Наистина съжалявам за всичко това. Не знаех, че ще бъде толкова трудно. Не зная дали ще се справиш. Не знам дали и аз ще се справя.
Въпреки че беше изтощена и гладна, тя изглеждаше непреклонна.
— Ще успея — каза тя решително. — Ще направя всичко каквото трябва, за да се върна в Америка. — После допълни. — Мразя татко заради всичко, което ни причини.
Тя се остави да я качат в скута на един от мъжете. Мосен ми помогна да се кача на друг кон и нов човек пое юздите. Мъжете продължиха пеш. Погледнах назад, за да видя как е Махтоб. Чувах тропота на конските копита, но не можех да я видя.
„Бъди силна, мое дете“ — й пожелах мислено, като пожелах същото и на себе си.
Ужасната безкрайна нощ продължаваше. Планинските склонове ставаха все по-стръмни. „Кога — чудех се — ще стигнем границата? Или сме я преминали?“
Привлякох вниманието на един от мъжете, който водеше коня ми.
— Турция? Турция? — прошепнах, като посочих към земята.
— Иран, Иран — отговори той.
Склонът стана почти отвесен и конете повече не можеха да носят своя товар. Слязохме от конете и продължихме пеш нагоре по заледената стръмнина. Краката ми трепереха от слабост. Заплетох се в дългите поли, ботушът ми се плъзна по леда, един от мъжете се пресегна бързо и ме хвана, преди да се стоваря на земята. След това ме улови за ръката и така продължихме да си проправяме път нагоре. Друг мъж понесе Махтоб на ръце. Полагах неимоверни усилия, но въпреки всичко бавех групата, защото все се подхлъзвах, пързалях, спъвах и непрекъснато застъпвах полите си.
Когато най-сетне стигнахме билото, в изтощеното ми съзнание изплува мисълта, че след като бяхме превалили най-стръмния хребет, трябва да сме на границата.
— Турция? Турция? — попитах човека, който ме придържаше да не падна.
— Иран, Иран — отговори той.
Яхнахме конете, за да се спуснем надолу по склона. Скоро затънахме в дълбоки преспи. Предните крака на коня се подкосиха и ботушите ми заораха в снега. Мъжете задърпаха животното и отново го изправиха на крака.
Когато стигнахме подножието на хребета, видях, че се намираме в дълбока клисура, която разделяше платото на две.
Водачът ми се обърна, наведе се към мен така, че да мога да го видя, и сложи пръст на устните си. Затаих дъх. Мъжете се умълчаха и останаха така няколко минути. Сред планините се чувствахме защитени, но сега пред нас се простираше заснеженото, открито плато. По него силуетите се открояваха ясно като върху бял екран. Водачът пак ми направи знак да мълча. Най-сетне един от мъжете тръгна решително напред. Закрачи по платото, после изчезна от погледите ни.
След няколко минути се върна и прошепна нещо на Мосен, който от своя страна го повтори на моя водач. Той се обърна към мен и едва доловимо прошепна.
— Трябва да ви прехвърлим поотделно, една по една — рече той на фарси. — Пътеката край пролома е много тясна и опасна. Първо ще прехвърлим теб, а после детето. Мосен изобщо не ми даде възможност да се противопоставя. Тръгна напред. Водачът ми дръпна юздите на коня и ние безшумно последвахме Мосен. Махтоб остана назад, молех се само да не разбере, че ме няма.
Движехме се по платото, като бързахме да прекосим откритото пространство колкото е възможно по-безшумно. Скоро излязохме на пътеката, която опасваше ръба на една скала и беше широка едва колкото да мине конят. Вървяхме по заледената пътека, която следваше очертанията на пролома и ту се спускаше надолу, ту се извиваше нагоре по хълма към другата страна на платото. Тези хора си разбираха от работата. След десетина минути вече бяхме от другата страна.