Кехлибареният далекоглед

— Доктор Малоун — каза Лира на сутринта, — с Уил трябва да потърсим демоните си. Когато ги намерим, ще знаем какво да правим нататък. Но не можем повече да сме разделени, затова ще тръгнем да ги търсим.

— Накъде ще тръгнете? — попита Мери.

Очите й бяха подпухнали от безсъние. Двете с Лира бяха на брега и докато момичето се миеше, тя внимателно оглеждаше пясъка за следи. Досега не беше открила нищо.

— Не знам — сви рамене Лира. — Но са някъде наблизо. Веднага след битката те избягаха от нас, сякаш вече не ни вярват. Е, не мога да ги упреквам… Но те са някъде тук, мисля дори, че ни се мярнаха един-два пъти, така че може и да успеем да ги намерим.

— Чуй първо какво ще ти кажа…

Мери й разказа неохотно какво беше видяла през нощта. Докато говореше, към тях се присъедини и Уил. Двамата с Лира слушаха напрегнато.

— Може да е някой пътешественик и случайно да е открил прозорец — предположи Лира, когато Мери привърши разказа си. — Нали и с бащата на Уил е станало така… Кой знае колко прозорци има, за които не сме чували! Аз си мисля, че щом си е тръгнал, значи не е имал лоши намерения, нали така?

— Не знам, но тази работа не ми харесва. И ме е страх да ви пусна сами — или по-скоро, щеше да ме е страх, ако не знаех през колко по-страшни неща сте преминали… Ох, не знам, но ви моля да внимавате! Отваряйте си очите. Поне в прерията няма как да не забележите отдалече, ако се приближи някой…

— И ако видим някого, ще можем бързо да избягаме в друг свят, преди още да е наближил — добави Уил.

Двамата бяха твърдо решени да тръгнат и Мери нямаше никакво желание да спори.

— Поне ми обещайте, че няма да навлизате сред дърветата. Ако този мъж още се навърта наоколо, може да се крие в някоя гора и да не го видите навреме, за да избягате.

— Обещаваме! — заяви Лира.

— Добре тогава, ще ви сложа храна, ако ви се наложи да се забавите до довечера.

Мери им приготви няколко питки, сирене и някакви сладки червени плодове, които утоляваха жаждата, уви всичко в чисто платно и го омота с връвчица, та да могат да го носят през рамо.

— На слука — пожела им тя. — И умната!

Все още се тревожеше, затова остана загледана в тях, докато се скриха от погледай.

— Тя сигурно се чуди дали някога ще може да се върне у дома каза Лира по някое време. — И дали лабораторията й още ще е нейна, когато се върне. А може би тъгува за мъжа, в когото е била влюбена.

— М-мм… — неопределено изръмжа Уил. — А мислиш ли, че ние някога ще се върнем у дома?

— Не знам. Пък и не съм съвсем сигурна, че имам дом. В „Джордан“ може вече да не ме приемат, а не мога да живея с мечките или с вещиците. Може да отида при циганите. Нямам нищо против, стига да ме искат.

— А какво ще кажеш за света на лорд Азриел? Не искаш ли да живееш там?