Загубена любов, последна любов
- Автор: Роджърс Розмари
- Серия: morgan/challenger #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загубена любов, последна любов». Краткое содержание книги:
— Няма ли още шампанско? — измърмори, и Фредерик извади една студена бутилка от отсрещната седалка.
— Виждаш ли… опитвам се да удовлетворя всяко твое желание — галантно рече той.
Може би никога не бе оценявала Фредерик досега. Опита се да му го каже между пръските от шампанското и уюта на кикотенето им, а той се усмихна и погали рамото й.
— Ах… Както виждаш, внесе толкова смях и възбуда в моя живот. Когато баща ми беше жив, имаше само учене, учене, учене и работа, работа, работа. С теб се научих да играя, нали?
— Всеки трябва да играе и всеки трябва да се научи да се смее! Джини не искаше да се замисля за това, предпочиташе да бъде щастлива, вместо тъжна. След още една чаша шампанско тя каза:
— Фредерик… скъпи, мили Фредерик!
— А, ето че пристигнахме. Надявам се, ще се намери някой, който да те въведе? Аз ще изчакам, разбира се.
— О, Пиер ще бъде много ядосан! Няма ли да влезеш и… да обясниш? Бъди галантен и поеми цялата вина.
— Да, да! Ще поема цялата вина — Той я заведе до вратата, опитвайки се да спре смеха й, в случай, че Пиер чуе и слезе да й се кара.
— Трябва да почукам, но не много силно, за да не събудим Пиер.
Чукчето на вратата изхлопа шумно и накара Фредерик да трепне.
— О, скъпи, сега пък се разхълцах. Може би пих повече шампанско. Старата ми бавачка винаги казваше…
— Мисля, че ти стига толкова шампанско — каза сериозно Фредерик и Джини вирна нос:
— Надявам се, че няма да бъдеш отегчителен! — тя почука отново и чу резето отвътре да се плъзга. — Виждаш ли, някой се събуди и ще ми дадат още шампанско, щом ти не искаш.
Тя почти падна в тъмнината на антрето и една твърда ръка я задържа за рамото.
— Фредерик, обеща да влезеш, не си ли спомняш? Ще пием още шампанско…
И тогава, сякаш от най-мрачните й кошмари, чу гласа, който най-малко бе очаквала, да казва любезно:
— Разбира се, заповядайте, господин Мец. Както разбирам, вие сте господин Мец? И моля, затворете вратата след себе си.
Той я пусна, за да запали лампата, и Джини изведнъж се разтрепери, сякаш я бяха полели със студен душ.
— Стив? — Джини се облегна на стената, за да се задържи права.
— Не очакваше да ме видиш жив отново — гласът му бе студен и язвителен, като острие на нож, прерязващо нервите й. Парализираше я.
Фредерик каза:
— Вие сте нейният… нейният…
Колебаеше се и Стив го прекъсна спокойно:
— Нейният съпруг. Страхувам се, че да. Поне за момента. Много мило от ваша страна да доведете Джини вкъщи, господин Мец. Предполагам, че и с нея сте били мил.
— Как така сте тук? Няма да ви позволя да я нараните!
Тя не можеше да помръдне, нито да мисли. Видя, че Фредерик да изважда пистолета си. С леко и бързо движение Стив го обезоръжи и захвърли пистолета зад себе си.
— А сега следва шпагата. Вие сте цял оръжеен арсенал, господин Мец! За да пазите жена ми, или за да ви бъде вярна?
— Ако е необходимо — каза Фредерик с глас, който Джини не бе чувала. — Ще те убия.
Острието проблесна злобно на светлината на лампата. Стив се изсмя меко и Джини замръзна.
— Мислиш да свършиш работата, която твоите платени убийци не успяха? — През лицето на Фредерик пробягна тръпка и Стив каза, без да го изпуска из очи: — О, да, знам това. Случайно се разминах по пътя за Девон с каретата, която откарваше децата ми. Единият от тях ми махна, иначе нямаше да ги забележа.
— Така ли? — каза Фредерик и се приближи.
Стив стоеше спокойно с отпуснати ръце, но стойката му беше като на планински лъв, готвещ се за скок.
— Да — каза той. — И случайно децата са при мен. Джини трябваше да ми каже, че няма търпение да ги види. А що се отнася до другия… научих за допълнителните петстотин лири, които е трябвало да бъдат заплатени на един от твоите наемници за моята смърт. Не беше много трудно да го накарам да проговори.
— Опитваш се да ме оплетеш в думите си, но няма да успееш. Ще сложа точка на глупавото ти многословие.
Острието на шпагата трепна и Джини изпищя. „Не!“ — Сега тя ридаеше, опитвайки се да направи думите си разбираеми.
— Не… не правете това! Фредерик, недей, той ще те убие! Аз съм го виждала… как уби друг мъж на палубата на един кораб. Мъж, който… който бе мой съпруг. Той държеше сабята, а Стив бе с голи ръце, но независимо от това успя… успя да го убие! — Споменът я накара да захапе свитите си в юмрук пръсти, за да спре надигащото се гадене — същото както някога, на заливаната от вълните палуба с кървавия труп на принц Иван Сарканов в краката й.
Фредерик Мец се поколеба за миг и в този момент, освобождавайки тегнещото помежду им напрежение, гласът на Пиер Дюмон прогърмя сякаш от небето: