Походът на дракона [Dragonquest - bg]

В този миг всички шумове в Уейра спряха, когато всеки разум усети въздействието на предупреждението, което огнените гущери се бяха опитали да предадат.

Вихри — жестоки и безмилостни, разрушителни. Атмосферно налягане — непоносимо и смъртоносно. Пенещи се маси от мазна, отвратителна сива материя, която пулсира. Силна горещина масивна като приливна вълна. Страх! Ужас! Неясни вопли!

Един писък се изтръгна от нечие гърло и като нож се вряза в оголените нерви.

— Не ме оставяйте сам! — викът бе издаден от гласни струни, сгърчени от изключително силна болка. Зов, настойчива молба, която сякаш бе повторена от черната паст на всеки Уейр отекна в Драконовите умове и човешките сърца.

Рамот излетя, Мнемент мигновено я последва. Тогава всички Дракони в Уейра литнаха, също и огнените гущери. Въздухът сякаш стенеше от напрежението да удържи толкова много тела.

Бреке не виждаше. Очите й се бяха напълнили с кръв от спуканите от силния плач капиляри. Но тя знаеше, че сега в небето се носи една прашинка, която вече с главоломна скорост пада надолу, скорост която се увеличаваше с всяка измината дължина. Падане, така фатално, както онова, което Кант се опита да спре над каменните възвишения на планинската верига над Високите Хълмове.

В тази мъртва частица нямаше никакъв живот — никакъв отговор, дори най-слабо ехо, което да се отзове на отчаяния й зов. Големите криле пореха въздуха. Ятото Дракони се издигна. То нарасна двукратно, трикратно, когато заприиждаха и други Дракони. Те образуваха широк шпалир в небето, който да спре тази падаща прашинка.

Сякаш Драконите образуваха полегат кордон, който да поеме безчувственото тяло на техния другар. Да го поемат спирайки с телата си падането и убивайки скоростта с преплетените си криле. Те си предаваха изпотрошеното и окървавено тяло на Кафявия дракон, преди то да достигне дъното на Уейра.

Полусляпа, Бреке бе първият човек, който посегна към окървавеното тяло на Кант. Ф’нор все още бе вкопчен в обгорения му врат. Пръстите й затърсиха артерията на шията на Ф’нор, където трябваше да бие пулса. Плътта му бе студена и влажна на допир и дори леда би бил по-малко твърд.

— Той не диша! — извика някой. — Устните му са посинели!

— Жив е! Жив е! — заповтаря монотонно Бреке. Ето едно слабо трепване под търсещите й пръсти. Не, не си е въобразила — още едно!

— На Червената Звезда не е имало въздух. Посинял е. Той се е задушил!

Един полузабравен спомен подсказа на Бреке да разтвори устните на Ф’нор. Тя покри устата му със своята и дълбоко издиша в гърлото му. Вкара въздух в дробовете му и после го изсмука обратно.

— Точно така, Бреке! — извика някой. — Това може да помогне! Дишай бавно и постоянно. Ти също поемай чист въздух иначе ще припаднеш.