Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Смукнах пурата, вдъхнах дълбоко лютивия дим и пак го издишах.
— Но пък, от друга страна, може Харлановият род да следи Нацуме много отдавна. Те не си падат по прошката, а онова негово изкачване ги направи за смях, макар че си беше просто една квелскаутска лудория.
Сиера мълчеше и гледаше напред.
— В крайна сметка изводът е един и същ — каза тя.
— Да, така е. Знаят, че идваме. — Странно, като го казах на глас, неволно се усмихнах. — Не знаят точно къде и как, но ни очакват.
Загледахме се в корабите наоколо. Изпуших пурата докрай. Сиера Трес седеше мълчалива и неподвижна.
— Предполагам, че на Санкция IV е било трудно — каза по някое време тя.
— Правилно предполагаш.
Този път не й отстъпих в играта на мълчание. Метнах угарката зад борда и извадих от джоба си още две пури. Предложих й едната, но тя поклати глава.
— Адо те упреква — каза Сиера. — И някои други. Но не и Бразил, струва ми се. Той май те харесва. Винаги те е харесвал.
— Е, аз съм симпатяга.
По устните й трепна усмивка.
— Така изглежда.
— Това пък какво означава?
Тя се загледа над предната палуба на тримарана. Усмивката бе изчезнала, заменена от обичайното й котешко спокойствие.
— Видях те, Ковач.
— Къде си ме видяла?
— Видях те с Видаура.
Думите увиснаха между нас. Засмуках яростно пурата и се укрих зад димна завеса.
— И хареса ли ти видяното?
— Не бях в стаята. Но ви видях да влизате. Според мен не отивахте на работна закуска.
— Да. — Споменът за виртуалното тяло на Вирджиния, притиснато до моето, разбуди тръпка в долния край на корема ми. — Не беше работна закуска.
Ново мълчание. Приглушени басови ноти откъм светлинките в южния край на Канагава. Мариканон пълзеше нагоре да догони Дайкоку в североизточното небе. Докато плавахме бавно на юг, чувах тънкото, почти ултразвуково свистене на далечния водовъртеж.
— Бразил знае ли? — попитах аз.
Сега бе неин ред да вдигне рамене.
— Нямам представа. Ти каза ли му?
— Не.
— А тя?
И пак мълчание. Спомних си гърления смях на Вирджиния и острите шрапнели на трите изречения, с които тя прогони моите опасения и отвори шлюзовете.
Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.
Бях свикнал да й вярвам безпрекословно сред бомбени взривове и бластерен огън на седемнайсет различни свята, но тук нещо не ми звучеше логично. Също като всички нас, Вирджиния Видаура бе свикнала с виртуалната среда. Да твърди, че е нереална, приличаше на увъртане.
Мамка му, беше си много реално, докато го правехме.
Да, но когато свърши, ти беше все тъй набъбнал от хормони и сперма, както в началото. Не беше по-реално от ония неща, дето си ги фантазираше за нея като зелен новобранец.
Хей, и тя взе участие.
След малко Сиера стана и се протегна.
— Видаура е забележителна жена — подхвърли загадъчно тя и се отдалечи към кърмата.
Малко преди полунощ Иса прекъсна връзката с автоматичния контрол на транспорта из Пролива и Бразил пое кормилото на открития мостик. Обикновените фойерверки вече избухваха из целия небосвод над Милспорт като внезапно изникващи зелени, златисти и розови холограми. Почти всяко островче и всяка платформа разполагаше със свой арсенал, а на по-големите парчета суша като Канагава, Данчи и Тадаймако батареите бяха във всеки парк. Дори някои кораби в Пролива се бяха запасили — над няколко от най-близките яхти се издигаха на пиянски зигзаги пъстроцветни фойерверки, други използваха за целта сигнални ракети. По общия радиоканал сред музика и празнични шумове някакъв тъп репортер описваше всичко това.
„Островитянин“ леко се разлюля, когато Бразил увеличи скоростта и се насочихме през вълните на юг. Вече бяхме навътре в Пролива и по вятъра долиташе фината мъгла от водни капчици, вдигана от водовъртежа. Отначало ги усетих върху лицето си като паяжина, сетне станаха тежки и влажни и се посипаха като сълзи.
После започнаха истинските фойерверки.
— Гледай — възкликна Иса с грейнало лице и за момент през нейната маска на хлапашка самоувереност надникна искрено детско вълнение. Заедно с всички нас беше излязла на палубата, защото за нищо на света не би пропуснала началото на фойерверките. Тя кимна към радарното табло. — Първите тръгнаха. Излитане!