Кралят-воин
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-618-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-воин». Краткое содержание книги:
Чародеят Тенедос е превърнал загниващата Нуманция в могъща империя, но страстта му към нови завоевания е унищожила всичко, което е създал. Сега, в тази съкрушителна кулминация на великолепната сага, започнала с „Кралят-маг“ и „Кралят-демон“, Лайш Тенедос се завръща от гроба, за да властва над адски демони — не за да освободи своя народ, а за да спечели абсолютна власт.
Единствено генерал Дамастес а̀ Симабю, затворник и в изгнание, познава достатъчно добре ясновидеца, за да предскаже замислите му; единствено Дамастес може да стегне армия срещу Тенедос. Най-сетне, сред кръвта на хора и демони, във война на мечове и заклинания, ще се изкове съдбата на Нуманция… в последна битка между смъртния, нявгашния най-велик поборник на каузата на Тенедос — и злия магьосник, нявгашния най-добър приятел на Дамастес.
Чувството за обреченост ставаше все по-силно, все по-близко. Тенедос трябваше да е започнал заклинанието си. Айрису само да ни дадеше още няколко минути…
Но не ни ги даде. Или може би бе поискал, но Сайонджи го бе помолила за благодеяние, с радостен смях, в очакване на прилива от души, който щеше да потече към нея, за да стигне до Колелото.
Два пъти в небето изплющя гръм, макар че не се виждаше никакъв облак. Земята се разтърси.
Оттатък Латейн, отвъд града, в небесата се очерта тъмна фигура. Растеше и растеше, докато не стана по-висока от най-високата сграда в Никиас. Гръмотевицата отново изтрещя и чудовището се очерта на фона на небето с ужасна зейнала уста и зъби, от които капеше отрова. Четири ръце се протегнаха нагоре и демонът погледна към небесата, както бе направил и предишния път. Само че сега беше още по-ужасно, защото беше ден, а не връхлетяна от бурята нощ. Демонът изрева предизвикателно към всички богове в триумф, че е възроден.
А после се плъзна към нас, към града. Един от щурмоваците до мен изхлипа и едва се овладях — искаше ми се да падна на колене и да се моля, искаше ми се да побягна с писък, дори да се преклоня пред тъмния ужас, за да пощади душата ми от прегръдката си.
Но потиснах слабостта, извиках: „Хайде!“ и половината, после всички затичахме към двореца.
Демонът вече газеше през Латейн.
Един от стражите откъсна погледа си от кошмара, видя ни и вдигна тревога.
Миг след това се нахвърлихме върху стражите, повалихме ги и затичахме по моста и през разтворените порти към един от каменните дворове.
— Нагоре! — посочих личните покои на Тенедос, където беше живял, докато беше император, и в този момент нови двайсет от чудовищните му воини се изсипаха от вратата пред нас, добри воини, готови да изпълнят до смърт своя дълг.
— Ще ги задържим! — каза задъхано Йонджи. — Напред! — и се понесе към тях с хората си.
— След мен! — ревнах и тръгнахме нагоре по дългото стълбище с Кимея, Джакунс, Кутулу и Свалбард. Завих на площадката, насреща ми изскочи слуга, размаха тромаво дългия си меч, ударих го в слепоочието с ефеса на моя и го преметнах през перилото.
Втурнахме се по дълъг коридор, към нови стълби, заизкачвахме се по тях. Чух пронизителен писък и видях как Кимея пада. Нещо отскочи от тялото й, какво, така и не разбрах, сърцето ми секна, трябваше да се върна при нея…
Но не можех, не можех да я прегърна в предсмъртния й миг, ако все още беше жива, и продължих тичешком напред, кипнал от гняв, и последните капки живот умираха в мен, исках само да повлека със себе си Тенедос до смъртта, защото всичко вече бе свършило.
Стигнахме до залостена врата, Свалбард я натисна с рамо, но гневът ми даде нечовешка сила и дебелите дъски изтрещяха под петата на ботуша ми.
Вече бяхме на открито, с моста над вътрешния двор отдолу, с дворцовите градини и Никиас отвъд тях, с Йонджи и неговите мъже, които продължаваха да задържат хомункулите. За миг се заковахме на място, щом чудовището излезе на брега и чух зловещия му хриплив дъх — ако изобщо беше дъх.
То замахна с опакото на юмрука си, небрежен удар, и огромната сграда на Министерството на войната рухна, все едно че беше направена от детски кубчета; демонът изрева в дивашко ликуване и около нас изтрещя стъкло.
Кракът на чудовището се изпружи напред и сградите по крайбрежния булевард започнаха да падат, сред тях — и бившият ни дом с Маран.
Оживелият ужас изрева от възторг. След миг обаче воят му секна.
На запад, в границите на Никиас, се надигаше ново привидение. Завихриха се кафяви мъгли, втвърдиха се и се роди воин. Воин-жена, с кафява броня и шлем, с пурпурен щит. С копие в десницата. Познах лицето й: ясновидката Девра Синаит.
Жената безстрашно закрачи срещу демона, въпреки че беше едва две трети от неговия ръст, и кошмарът изрева и настъпи. Замаха с ръце, копието се стрелна напред и демонът изпищя от болка и от рамото му бликна мръсна слуз. Копието отново се стрелна, но този път чудовището го изби настрани и удари с ноктестата си ръка, покрай щита, и жената-воин залитна назад и нещо червеникаво, като бледорозова вода, плисна във въздуха.
Жената замахна пак и този път улучи демона и болезненият му вой отекна отново. Но огромните му ръце се вкопчиха в копието, изтръгнаха го, стиснаха жената за гърлото и я притеглиха към ужасните зъби.
Жената-воин крещеше и се гърчеше. Привидението прегриза гърлото й, надигна тялото й във въздуха, хвърли го и изрева като лъв над жертвата си. И разбрах, че там, далече от града, ясновидката Девра Синаит бе загинала, за да спаси страната си.