Проходът

Майка му също го беше разбрала. Неговата майка, която така стоически беше понесла нещастието на баща му, а накрая и последното му заминаване, истината за което всички знаеха, но никой не се осмеляваше да изрече; неговата майка, която, след като ракът ѝ беше отнел всичко, не беше изрекла и една лоша дума против баща им, задето ги е оставил. Има нужда от време за себе си сега. Лято беше, както и сега, дните бяха дълги и нажежени от пек, когато легна болна. По онова време Тео вече беше Пълноправен Страж, все още не беше Капитан, но и това щеше скоро да стане. Задължението да се грижи за майка им падна на Питър, който седеше до нея ден и нощ, помагаше ѝ да се храни и облича, дори да се къпе, неловка близост, която и двамата понасяха просто по необходимост. Тя можеше да отиде и в Лечебницата, обикновено така се правеше. Но майка му беше Първа сестра и ако Прудънс Джаксън искаше да умре у дома, в леглото си, никой нямаше да ѝ възрази.

Когато и да се върнеше мислено Питър към онова време, към дългите му дни и безкрайни нощи, то му се струваше период от живота, от който така и не се беше отделил. Напомняше му история, разказана от Учителката, за една костенурка, която стигнала до стена. Всеки път, щом костенурката тръгвала напред, разстоянието намалявало наполовина и така ставало ясно, че костенурката никога няма да стигне целта си. Така се чувстваше Питър, докато наблюдаваше как майка му умира. В продължение на три дни тя се беше унасяла и пробуждала от трескав сън, рядко промълвяваше по някоя дума, отговаряше само на най-простите въпроси. Отпиваше по няколко глътки вода и толкова. Санди Чоу, дежурната сестра, дойде на посещение онзи следобед и каза на Питър да е готов. Стаята беше притъмняла, светлината от прожекторите процеждаше пъстра сянка от дървото пред техния прозорец. По бледото ѝ чело беше избила пот; ръцете ѝ — ръцете, които Питър с часове беше наблюдавал в Лечебницата, как грижливо вършат работата си — лежаха безжизнено до нея. След здрачаване Питър не беше излизал от стаята, страхуваше се, че тя ще се събуди и ще е сама. Оставаха ѝ няколко часа, Питър знаеше. Санди му го каза. Внушаваше го именно покоят на ръцете ѝ, които лежаха на одеялата, всичките ѝ грижи по пациентите ѝ бяха приключили.