Новолуние

След това убиха Карлос.

Чухте ли какво казах? Карлос не почина. Убиха го. Беше умишлено и злонамерено. Беше покушение. Така и не успях да го докажа, но съм сигурна, че беше убит. Знам го. И знам кой го направи.

Извинете, разчувствах се. Оттогава мина толкова дълго време — изживях половината си живот без него, но още мога да го видя толкова ясно, сякаш е пред мен. Виждам кожата му — имаше ужасна кожа; усещам аромата му — имаше много характерна миризма. Като на сладко. Захар. Сладък, захарен мъж. Децата са се метнали на него — сладка пот. Мога да го чуя; гласът му и тихото изсвирване, което се чуваше, когато вдишаше през носа. Малкото парченце, което липсваше от единия му зъб. Виждам го пред себе си в такива детайли и все пак не мога да го почувствам истински. Изглежда ми нереален като Рио. Нима бях живяла там някога? Нима бях потапяла пръстите си в истински океан? Бяхме заедно за толкова кратко време. Живяла съм три живота: преди Луната, с Карлос и след Карлос. Три живота, които бяха толкова различни, че сякаш ги живееха различни хора.

Все още ми е трудно да говоря за това. Не съм им простила. Дори не разбирам защо да го правя. Защо да приемам такава несправедливост? Защо да гледам на начина, по който го нараниха, сякаш няма значение? Сякаш съм над това? Лицемерни глупости. Прошката е за християни, а аз не съм християнка.

Беше отишъл на една петдневна инспекция в Морето на дъждовете. Планетоходът му претърпя неконтролируема декомпресия в Монтес Кавказ. Разбираше ли какво означават тези думи? Взрив. Случи се преди четиридесет години, когато не бяхме усъвършенствали инженерството си до степента, в която е днес, но дори тогава планетоходите бяха здрави превозни средства. Стабилни. Не е имало никаква „неконтролируема декомпресия“. Било е саботаж. Не е било нужно повече от едно малко устройство — вътрешното налягане е свършило останалата работа. Качих се на един от спасителните кораби на Воронцови и отидох до там. Парчетата от планетохода бяха разпръснати в радиус от пет километра. Не беше останало дори какво да рециклират за въглерод. Чувате ли гласа ми? Чувате ли колко равно и спокойно се старая да звучи, как използвам думите си като инструменти — точно и без излишество? Това е единственият начин, по който мога да говоря за Карлос. На това място в спомените ми съм издигнала паметник — стълб от титаний с остри ъгли. Той никога няма да хване ръжда, никога няма да загуби цвета си, никога няма да остарее и да се покрие с прах. Ще остане на същото място и в същото състояние цяла вечност. Да, точно така. „Завинаги“ ще е достатъчно.