![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
— Това би било много приятно, но чак такава промяна би била невероятна — каза Джеф без нито веднъж да се обърне към Били. Вдигна „Гаранда“ на рамо и свали въжето от металната кука в колибата. Нямаше представа къде да го закачи, но винаги можеше да докара колата и да го върже на теглича.
На дъното на дупката наистина беше Ивар дел Хивал, огромен дебел мъж, облечен в оранжево и черно, усмивката му бе истински белозъб остров сред океана на черната му брада. Ръцете му бяха вдигнати, пръстите — разперени, както и на двамата брадати непознати, които стояха до него и трепереха в тънките си сиви клинове и туники. Имаше нещо странно и в двамата. Брадите им бяха прекалено гъсти и… майка му стара.
— Да, да, да — каза Ивар дел Хивал. — Имат косми и по дланите и това не е, защото са си играли с ония си работи. Искам да ви представя приятелите си Херолф и Лупен. Изпратени са с мен по заповед на самия Вечен Наследник, за да ви помагат, когато възникнат проблемите с Чедата, за които чухме, а и те не държат да бъдат застреляни, както и аз. Много благодаря.
— Били…
— Държа ги на мушка. — Били не бе отклонил поглед от дупката дори за секунда. Погледът му не трепна дори докато вадеше чисто новия мобилен телефон от калъфчето му. — Какъв е номерът?
— У семейство Торсен ли?
— Ти да не би да имаш по-добра идея?
— Просто натисни копчето за повторно набиране.
— Готово. След това сигурно натискам слушалката.
— Искаш да кажеш… Да, разбира се.
— Ти май никога не си имал мобилен телефон… О, здравейте, господин Торсен. Съжалявам, че ви притеснявам, но ние двамата с Джеф сме на смяна при Скрития Проход и мисля, че много ще ви се зарадваме, ако двамата с Тори наминете. Не, не, всичко е наред… поне на мен така ми се струва… един ваш стар приятел… някой си, Иван, нещо такова… Ивар де, все едно… да, същия… ами той току-що се появи и си е довел двама приятели. Мисля, че всичко е наред, но единственият проблем е… ами те са Чеда.
Били остана заслушан за момент, след това отново пусна типичната си усмивка.
— Затвори. Което според мен означава, че всеки момент ще довтаса. Ти какво мислиш?
Изпращане
Орисница за бъдещето
Пролетта настъпваше; мирисът й се усещаше във въздуха. Пъпките по дърветата се бяха раззеленили за една нощ, а много скоро, на пръв поглед сякаш изведнъж, щяха да се превърнат в пораснали листа. Още по на север щеше да изглежда дори по-бързо и неочаквано. Някога, всъщност много отдавна, тя бе чула, въпреки че не можеше да си спомни кога, че пролетта настъпва най-бързо и неуловимо в Сибир. Казваха, че ако си достатъчно търпелив, можеш да застанеш до цветните пъпки и да видиш как бавно се отварят. Би било хубаво да видиш подобно нещо, но вече бе твърде стара, за да пътува.
Всичко беше въпрос на време.
Тя бе от род, в който всички бяха твърди като камък. Мини бе Хансен по майчина линия, а също и по брак.
Нямаше да има рак, който да порази важни органи, нито пък артрит да нападне ставите; никакви прогресивни мъчителни болести. Просто с всеки изминал ден щеше да отслабва, всяко изкачване по стълбите щеше да я затруднява и плаши, всяко хранене да става все по-малко вкусно, докато един ден щеше да заспи в леглото си и животът да я напусне. Точно както в поемата.
Тя поклати глава. Вече не я преподаваха в часовете по литература. Имаше прекалено много за обясняване. Жалко.
Представителите на семейство Хансен бяха същите. Но можеше да бъде и много по-зле.
Докато сапуненият мехур се пръснеше, тя щеше да се облича топло сутрин, да излиза навън на студа през задната врата, да оставя решетъчната врата отворена, а пък дървената — едва открехната, да придърпва стария бастун и двете убийствено оранжеви пластмасови кофи от задната веранда, да смъкне старите си кокали по задните стълби и да се отправи по пътечката към гората.
Вървеше с прекалено много внимание, за да знае какво я очаква на връщане. На места все още беше останал по малко сняг, а земята бе все още замръзнала под черната кал. Много лесно можеше да се подхлъзне и да си счупи крака.