В очакване на сряда [bg]

Когато телефонът ѝ иззвъня, тя се пресегна да го изключи, но видя, че я търсеше Фиърби.

— Шарън е познавала Лайла — изрече тя на един дъх.

Последва кратко мълчание.

— Има логика — каза той накрая.

— Какво означава това?

— Спомняш ли си за разговора, който водихме с Лорънс Дос?

— Да. Стори ми се, че с него си допаднахте.

— Намерихме сходство в работата, с която всеки от двама ни се е занимавал.

— Да продаваш фотокопирни машини и да изравяш новини. Голямо сходство, няма що!

— Стига, Фрида. Не разбираш ли? Работа, която е свързана с постоянно пътуване.

— Свързана с постоянно пътуване — повтори механично Фрида. Изведнъж я обзе невероятна умора. Възглавницата ѝ — пухкава и мека — я приканваше да си легне.

— Аз съм журналист. И какво решавам да направя? Отивам до "Копикон" — това е компанията, за която той е работил. Кой би нарекъл една компания с такова име?! И така, успявам да се срещна и да разговарям с териториалния мениджър.

— Каза ли кой си?

— В такива случаи ти е нужен усет за верния подход — отговори той неопределено. — да направиш така, че човекът насреща да се разприказва. И той се разприказва.

— Моля?

— Посочи ми територията, която Лорънс Дос е обслужвал до пенсионирането си преди няколко месеца.

По челото и по цялото тяло на Фрида изби лепкава пот и ѝ се доповръща.

— Собствената си дъщеря? — изрече немощно тя. — Всички онези момичета? Нима е възможно?

— Всичко съвпада, Фрида.

— Как можах да не се досетя!

— Защо си мислиш, че е трябвало да се досетиш?

— Защото… сигурен ли си?

— Не съм сигурен. Но знам.

— Къде си сега?

— Близо до гара "Виктория".

— Добре. Ще трябва да се срещнем с Карлсън.

— Кой е Карлсън?

— Полицейски служител. Доста високопоставен.

— Не съм сигурен, че сме напълно готови да се срещнем с полицията, Фрида.

— Не можем да чакаме. Ами ако го направи отново?

— Ще им трябва повече информация. Повярвай ми, познавам ги добре.

— Аз също — отвърна Фрида. — Карлсън ще ни изслуша. Сега не мога да ти обясня, но във всеки случай той ми го дължи. — Тя си спомни за писъмцето, което беше пуснал в отвора на пощенската ѝ кутия. — Той е мой добър приятел.

Фиърби все още не беше напълно убеден, но попита:

— Къде предлагаш да се срещнем?

— В полицейското управление. — Тя погледна към електронния часовник в стаята. — След четиресет и пет минути. В три часа. Съгласен ли си?

— Ще дойда там възможно най-бързо.

Фрида му даде адреса и приключи разговора. Умората ѝ бе изчезнала. Чувстваше се бодра и напълно съсредоточена. Само очните ѝ ябълки пулсираха сякаш мигрената, от която страдаше като тийнейджър, се бе завърнала. Лорънс Дос. Беше седяла в хубавата му, добре поддържана градина. Беше пила чай с него. Беше се ръкувала с него и го беше гледала в загорялото лице. Беше чула болката в гласа му. Как беше възможно да не усети абсолютно нищо? Фрида зарови глава в шепите си и скрита за малко от дневната светлина, почувства облекчение.