В очакване на сряда [bg]

Фрида се опита да се почувства виновна за това, което беше причинила на Джоузеф, но ѝ беше трудно. Отначало тя си бе помислила, че зад неговия бодър стоицизъм се крие посттравматичен стрес, който можеше да се прояви доста по-късно. Поне така пишеше в медицинската литература. Но в действителност нямаше никакви признаци за това. Той се радваше на вниманието, което проявяваха към него, а когато Карлсън му каза, че има вероятност да получи награда за храброст, оживлението му нарасна. Разказът му за случилото се непрекъснато бе украсяван с нови и нови подробности, но дори Фрида не можеше да забележи признаци на емоционално изтощение.

В съзнанието ѝ изплува образът на Дийн Рийв. Той беше като безсрамен любовник: искаше да наблюдава всичко, което тя правеше, да чувства всичко, което тя чувстваше, да я придружава до места, където никой друг не би отишъл. Споменът за обгарялата къща на Хал Брадшо и за пепелището край нея не я напускаше. Дали Дийн Рийв го беше извършил, за да накаже Брадшо, или да я накаже нея? Дали беше усетил, така, както никой друг не би усетил, нейната неприязън към Брадшо, след което беше направил това, което тя никога не би направила? Това си ти, хилеше ѝ се той. Ето, това си ти в действителност, и ти, и аз сме единствените, които истински го осъзнаваме. Аз съм твоят близнак, твоето друго аз.

Толкова разруха беше оставила след себе си…

Фрида вдигна поглед. Тя почти беше забравила къде се намира. Телма беше вперила очи в нея.

— Съжалявам — каза Фрида. — Едва ли ще мога да намеря подходящите думи.