Крепостта в скалите
- Автор: Май Карл
- Серия: satan und ischariot #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Крепостта в скалите». Краткое содержание книги:
— Винету, след него! — извиках аз и се затичах между дърветата нагоре по стръмния склон.
Постъпката ми бе добре обмислена. Ако и двамата се бяхме втурнали подир беглеца, шумът от нашите крачки щеше да ни пречи да чуваме неговите. По-уместно беше да го изпреваря, а после да спра и внимателно да се ослушам да доловя стъпките му. С тази задача се нагърбих аз, докато Винету продължи да го гони, за да го вкара право в ръцете ми.
Намирахме се на левия склон на тясната долина, който бе покрит с гъста гора и се издигаше стръмно нагоре. Предположих, че в началото Уелър щеше да се закатери в права посока нагоре и като ориентир си набелязах един могъщ бук, който щеше да се изпречи на пътя му, ако негодникът не се отклонеше встрани. Санди имаше значителна преднина и щеше да измине до бука доста по-малко разстояние от мен.
Трябваше да стопя тази разлика с двойно по-голяма бързина. Когато се добрах до бука бях останал без дъх и ми се виеше свят. Тръшнах се на земята зад ствола му и се опитах да напрегна слух. Отначало кипналата ми кръв шумеше доста силно в ушите ми, но силната воля е в състояние да се справи дори с подобен проблем. След малко долових различния шум от стъпките на двама души. Едните бяха стъпки на човек, който се приближаваше до бука тихо и предпазливо, а другите бяха на човек, който шумно и бързо си проправяше път между клоните й храсталаците. Първият беше Уелър, а вторият — Винету: Значи все пак бях изпреварил беглеца!
Санди се приближаваше… ето че го зърнах и него самия! Той дори не подозираше, че един от двамата, които мислеше, че са по петите му, е вече пред него, В този момент той се накани да премине покрай бука от дясната му страна. В мига, когато се озова най-близо до мен, аз светкавично скочих на крака, нахвърлих се върху него, сграбчих го за косите, тъй като клонаците бяха съборили шапката му от главата, и го повалих на земята. Негодникът нададе пронизителен вик.
— Моят брат държи ли го здраво? — подвикна ми отдалече Винету, след като чу неговия крясък.
— Да — отвърнах му и притиснах с коляно гърдите на Санди Уелър така, че дъхът му за малко да секне.
Винету се появи. Щом видя пленника, той кимна с глава и каза:
— Добра беше идеята на моя брат да го изпревари. Уелър беше носил в ръката си пушка. Беше я изпуснал когато го съборих, сега Винету я вдигна от земята. Изправих мерзавеца на крака и му заповядах:
— А сега напред! Ако не се подчиниш, ние ще съумеем да те накараме да правиш каквото пожелаем!
Даже и да имах ремъци пак нямаше да го вържа. Този човек не заслужаваше подобна предохранителна мярка. Хванах го за яката и го затиках пред себе си. Когато стигнахме долу, жребците ни все още стояха на мястото, където бяхме скочили от седлата. Илчи беше зад Хататитла. Конят на Уелър беше продължил да тича и неколцина от мимбренхосите, които ни бяха последвали, скоро го доведоха. Щом зърна пленника, асиендерото бе обзет от голяма радост, която намери израз в силни ликуващи викове.
— Хванали са го! Чудесно! Сега веднага ще му върна удара който ми нанесе с пушката си!
Прухильо се накани да удари Уелър, но аз блъснах мексиканеца назад и му казах:
— Я остави това, дон Тимотео! Ти извърши голяма глупост като тръгна да го пресрещнеш и като се раздрънка пред него. Така обърна вниманието му върху нас и малко остана да ни избяга. А трябваше да си кротуваш и да го оставиш спокойно да се приближи.
— Изглежда намирате някакво удоволствие в това, все да мъмрите другите хора! Вие сте един…
Вероятно той се канеше да каже някоя грубост, но с остър тон го прекъснах:
— Млъкни веднага, иначе…
В яда си действително вдигнах ръка. Тогава той изплашено отстъпи назад и се скри зад една от колите, където към него се присъедини доблестният дон Антонио, навярно за да си изплачат взаимно мъката. Непризнатите величия винаги намират причина да се вайкат и оплакват.
Междувременно Винету нареди да вържат пленника за ока на една каруца. Мимбренхосите го наобиколиха и започнаха да го хулят. Накарах ги да се отдръпнат назад, защото онова, което имах да говоря с него, не беше за техните уши. Само Винету остана при мен, за да присъства на опита ми да изтръгна някакво сведение от негодника.
Лицето на Санди Уелър имаше мрачно и затворено изражение, а очите му гледаха в земята. В никакъв случай не очаквах, че ще направи всеобхватни признания, но вярвах, че поне ще мога да измъкна от него някоя и друга дума, от която да си направя моите изводи.