Без дом

Не бях дочел писмото, когато Матиа скочи.

— Напред към Лондон! — извика той.

Толкова бях изненадан от това, което прочетох, че гледах Матиа, без да разбирам какво ми казва.

— В писмото на Барберен пише, че английски адвокати са натоварени да те намерят — продължи той, — а това означава, че родителите ти са англичани, нали така?

— Но…

— Не ти ли е приятно да си англичанин?

— Бих искал да съм французин, от родината на Лиза и децата.

— А аз бих искал да си италианец.

— Ако съм англичанин, ще бъда съотечественик на Артур и на госпожа Милиган.

— Как ако си англичанин? Та това е положително. Ако родителите ти бяха французи, по никой начин не биха възложили на английски адвокати да търсят във Франция детето, което са изгубили, нали така? Понеже ти си англичанин, трябва да заминем за Англия. Това е най-добрият начин да се добереш до родителите си.

— Ами ако пиша на тези адвокати?

— Защо ти е? По-добре ще се разберете лично, отколкото с писмо. Когато пристигнахме в Париж, имахме седемнадесет франка. След това събрахме един ден четиринадесет франка, после единадесет, после девет — това прави петдесет и един франк — похарчили сме осем. Остават ни значи четиридесет и три франка, а те са ни предостатъчни, за да стигнем в Лондон. Ще се качим в Булон на параход, който заминава за Лондон, а това не струва скъпо.

— Ти бил ли си в Лондон?

— Много добре знаеш, че не съм бил. Но в цирк „Гасо“ имаше двама клоуни — англичани. Те ми говореха често за Лондон и ме научиха много английски думи, за да можем да разговаряме, без мама Гасо, която беше любопитна като кукумявка, да разбере какво си приказваме. Ние й дърдорехме разни английски глупости право в лицето, без тя да може да ни се скара! Аз ще те развеждам в Лондон.

— И аз учих английски с Виталис.

— Да, но за три години трябва да си го забравил, а аз още го помня, ще видиш. И после, не искам да дойда с тебе в Лондон само защото бих могъл да ти бъда полезен, а да си призная откровено, има и друга причина.

— Каква е тя?

— Ако родителите ти дойдат да те приберат в Париж, те могат спокойно да не ме вземат с тебе, докато ако аз съм в Англия, едва ли ще ме върнат обратно.

Такова предположение ми изглеждаше обидно за моите родители, но в края на краищата можеше пък да излезе разумно. Стига да имаше само една-едничка вероятност то да се осъществи, тази единствена вероятност беше достатъчна да се съглася да замина веднага с Матиа за Лондон.

— Да заминем — казах му аз.

— Съгласен си, нали?

След две минути раниците ни бяха на гърба и слязохме долу, готови за път. Като ни видя така приготвени, съдържателката на хотела започна да вика:

— Младият господин — господинът бях аз — няма ли да чака родителите си? Това ще бъде по-разумно. И после, родителите ще видят как добре е бил гледан младият господин.