Последният херцог

Пиърс вдигна глава — очите му бяха овлажнели от вълнение.

— Той е знаел — измърмори невярващо. — Завещал ми е титлата си, тъй като е знаел, че тя олицетворява всичко, което мразех.

— Мразеше — повтори Дафни, като натърти върху миналото време. — Пиърс, спомни си какво ми каза само пет минути преди да пристигне мистър Холингсби. Каза, че когато денят на възмездието най-после дошъл и когато си се изправил лице в лице с твоето минало, внезапно си открил, че това вече няма значение, защото сега имаш нещо много по-важно и по-силно от омразата, за което да живееш. О, Пиърс, не разбираш ли? — избърса радостните сълзи от бузите си младата жена. — Точно към това се е стремял и баща ти. Искал е да откриеш душевния си покой и ти го откри. Какъв прекрасен подарък ти е направил!

— Така е — свали очилата си Холингсби, за да почисти някаква въображаема прашинка от едното им стъкло. — Въпросът сега е, какво ще направиш с този подарък.

Все още замаян от всичко, което бе научил, младият мъж наклони озадачено глава.

— Какво имаш предвид?

— Твоята титла. Ще я задържиш ли или ще се откажеш от нея?

Въпросът увисна за момент безпомощно във въздуха, като постепенно се разтваряше заедно с объркването на Пиърс, докато се превърна в бляскаво откритие.

Той хвана ръката на своята любима и се усмихна, а очите му проблеснаха.

— Както каза веднъж красивата ми съпруга, съществуват най-различни сортове херцози. Аз просто ще увелича разновидностите с още една.

Холингсби грабна чашата си с широк жест и я вдигна тържествено.

— В такъв случай — за подаръка на баща ти. И за всички херцози Маркам — минали, настоящи и бъдещи.