Вълците от Кала

— Леглата са готови — обяви Росалита Муньос, когато се върнаха.

Еди беше толкова уморен, че отначало не повярва на ушите си. Стори му се, че по-скоро е казала: „Трябва да се оплеви градината“ или „Още петдесетина души искат да разговарят с вас в църквата.“ Все пак кой говори за легло в три часа следобед?

— А? — попита разсеяно Сузана. — Какво каза, скъпа? Не те разбрах добре.

— Леглата са готови — повтори икономката. — Ще получите стаята си от онзи ден. Момчето ще спи в леглото на отеца. Скунксът може да легне при теб, Джейк, ако искаш; отецът разреши. Щеше да ви го каже сам, но този следобед трябваше да посети неколцина болни. Да им даде причастие. Тя изрече последните думи с нескрита гордост.

— Легло — измърмори Еди, сякаш не схващаше значението на тази дума; погледна яркото слънце. — Легло ли?

— Отецът ви видял в магазина — обясни Росалита. — Помислил си, че ще поискате да дремнете след толкова много срещи.

Еди най-после разбра. Не си спомняше някога да се е чувствал по-благодарен за нещо. Отначало онези, които искаха да говорят с тях, се приближаваха плахо, на малки групички, но когато видяха, че чужденците няма да застрелят никого, а разговаряха оживено и дори се смееха, започнаха да прииждат все повече и повече. Когато потокът се превърна в наводнение, Еди най-после разбра какво е да си известна личност. С удивление установи колко е изтощително, съсипващо. Те очакваха прости отговори на хиляди трудни въпроси — първите два бяха откъде идват стрелците и къде отиват. На някои въпроси можеше да се отговори искрено, но Еди все по-често започна да дава изтъркани политически клишета и чуваше същото от устата на приятелите си. Не бяха лъжи, просто кратки неясни обяснения, звучащи като отговори. Всички искаха да ги погледнат право в очите и да се уверят, че говорят със сърцата си. Дори Ко не бе оставен на мира: постоянно го галеха и го караха да говори. Накрая Джейк влезе в магазина и помоли за купичка вода. Тук му подхвърли празна консервена кутия и му каза да я напълни от коритото отпред. Дори докато изпълняваше тази проста задача, Джейк бе заобиколен от граждани, обсипващи го с въпроси. Ко бързо излочи водата и отново бе оставен на милостта на любопитните, когато Джейк се върна да напълни пак кутията.

Това бяха най-дългите пет часа, които Еди беше преживявал; представата му за знаменитост се промени коренно. Все пак постигнаха нещо — когато си тръгваха, вече бяха говорили с всеки жител на града и с голяма част от фермерите от покрайнините. Слухът се разпространяваше бързо: чужденците седяха пред магазина и бяха готови да изслушат всекиго.

А сега, слава на Бога, тази жена — този ангел — говореше за легла.

— Колко време имаме? — попита той.

— Отецът ще се прибере към два часа, но вечерята е едва в шест, и то, ако вашият дин се върне навреме. Мога да ви събудя в пет и половина. Така ще имате време да се измиете. Съгласни ли сте?