Специална част
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специална част». Краткое содержание книги:
Серия от убийства и покушения, извършени на Коледа срещу приятели и сътрудници на Чарли Кастило, участници в разследването на скандала „Петрол срещу храни“, разкриват на президентския агент, че не може да става и дума за съвпадения — дошло е време за разплата. Врагът се кани да нанесе тежък удар и следващата жертва е подполковник Кастило. Нищо чудно, след като си е създал врагове както в чужбина, така и в страната, и успешно е конфискувал шейсет незаконни милиона долара. Но въпросът си остава кой стои зад заговора.
Изненадите се нижат една след друга. Трябва само президентски агент Чарли Кастило да остане жив.
Всички се разсмяха.
Лоримър се обърна към Кастило.
— А след това трябва да ми разкажеш всичко. Може и да съм стар, но умът ми си е на място и подозирам, че не си се отбил, защото си минавал наблизо.
Прехвърли дългата вилица в лявата си ръка, предложи дясната на Светлана и прекрачи прага. Тя стърчеше поне половин глава над него.
Едрият чернокож, който заобиколи къщата с „Кар-4“, когато пристигнаха, влезе във вътрешния двор тъкмо когато посланикът режеше сочно парче говеждо. Остави оръжието на масата и посегна към сребърния шейкър.
— Колин — каза той, — дано става въпрос за това, за което мисля.
— Някога да съм те подвеждал, Деуит? — отвърта Левърет.
— Да — намръщи се мъжът. — Изтръпвам, като се сетя колко пъти, къде и кога. — Взе шейкъра, наля си „Сазерак“, отпи малка глътка и обяви: — Става.
Кастило се разсмя.
Чернокожият погледна Чарли и се усмихна.
— Не ме помните, нали, подполковник?
— Не — призна Кастило.
— Ние черните си приличаме — подхвърли Левърет. — Знаеш го.
— Майната ти, чичко Рем! — избухна Кастило.
„Левърет знае, че това не беше на място.“
„И са пълни глупости.“
„Тук има петима «черни». Посланикът и съпругата му, чичко Рем с голямата уста, Дик Милър и този възрастен господин, когото не съм виждал никога досега, но май е дори по-стар, отколкото ми се стори на пръв поглед. Над шейсет е.“
„Единственото, по което си приличат, е, че не си приличат.“
„Единият е изключително дребен (посланикът), другият е изключително едър (чичко скапан Рем), третият е стегнат и атлетичен (Милър), а четвъртият е приятно закръглен (човекът от «Чайна Поуст»).“
„А цветът на кожата им също е различен, на някои е светла като моята (господин Лоримър), докато Левърет, за когото допреди малко си мислех, че е един от най-добрите ми приятели, няма да го видиш, ако някой загаси лампите.“
— Спокойно, Чарли — обади се Дик Милър. — Не го каза в този смисъл.
— Напротив — опъна се Левърет.
— Тогава, майната ти! — заяви гневно Милър. — Знаеш, че не е така, Колин. Дяволите да те вземат.
Кастило погледна посланика и забеляза загрижеността по лицето му, докато лицето на съпругата му бе още по-тревожно.
— Майната ти, Колин! — ядоса се Кастило. — Колко коктейла изпи?
— Само един, шефче — отвърна Левърет с ясно изразен акцент и вдигна чаша.
Кастило, напълно слисан, го наблюдаваше безмълвен. Забеляза пълния възрастен мъж, който размахваше ръце, за да покаже, че са се увлекли.
— Той се върза, Колин — заяви чернокожият. — Стига толкова.
— Деуит, и двамата се вързаха — разсмя се Левърет. — К’вот посееш, Карлос, т’ва ще пожънеш! Що не си го запишеш?
Кастило погледна Деуит.
„Деуит… Деуит“, помисли си той и смътен спомен се опита да си проправи път.
— Когато видях Колин — започна да обяснява пълния, — му казах: „Току-що видях Чарли и погледът му мина през мен.“
— А пък аз отвърнах — продължи Левърет, — „Деуит, не ми е приятно да ти кажа, но ти вече не си Зелената барета от пустинята.“
— Сержант Деуит! — възкликна Кастило, когато си припомни.
— След това — рече Деуит — си казахме едновременно: „Що не го подбъзикнем?“ Така и направихме, при това постигнахме невероятен успех.
— Сега ще кажа нещо, което не бих събрал куража да изрека в пустинята — заяви Кастило. — Майната ти, Деуит!
— Радвам се да те видя отново, Чарли — отвърна Деуит. Разпери ръце и след миг двамата се прегърнаха и започнаха да се потупват по гърбовете.
— След като шоуто приключи — обади се сухо Дешамп, — може ли да прекъсна неприличната проява на нежности и радост от срещата?
— Ти познаваш ли генерал-лейтенант Макнаб? — попита Деуит.
Дешамп кимна.
— По онова време беше полковник — продължи Деуит, — ръководеше специалните операции в пустинята. Бях негов сержант по разузнаването. Веднага след началото на войната полковникът дойде при мен и каза, че имал нов пилот на хеликоптер, двайсет и една годишен, излязъл от академията преди шест месеца, и много държал да го опази жив, защото вече имал Кръст за отличителни заслуги и Пурпурно сърце, та човек като него щял да ни бъде от полза. Беше зле, когато той дойде, но след като пипна руснаците…
— „Пипна руснаците“? — повтори Березовски.
Деуит го погледна, преди да отговори.
— Тази работа сигурно все още е строго секретна и трябва да избия всички, които знаят нещо по въпроса, но я по дяволите. Говоря за шотландеца.
— За въпросния полковник… генерал-лейтенант… Макнаб ли? — попита Светлана.