Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
С един скок Дау се озова до него, сграбчи китките му и ги върза здраво на гърба. Свали го с рязко движение на колене пред огъня. Стиснал зъби, Кучето направи същото с момчето. Цялата схватка приключи мигновено, тихо и кротко, точно както искаше Три дървета. Кучето имаше кръв по ръцете си, но така е то в тази работа, нищо не можеш да направиш по въпроса. Останалите от групата им се приближиха. Мрачния прецапа реката и метна през рамо лъка си. Мимоходом ритна тялото на неговия човек, но то не помръдна.
— Мъртъв — отбеляза.
Форли се появи зад Мрачния и хвърли поглед на пленниците. Дау застана до този, който бе вързал, и се вторачи изпитателно в него.
— Тоя тука го знам — каза той с известно задоволство в гласа. — Гроа Мътния, нали? Ама че късмет! От известно време насам ме тормозеше мисълта за теб.
Мътния заби поглед в земята. Изглежда достатъчно жесток тип, помисли си Кучето, точно от хората, които са способни да обесят някой фермер, ако им се изпречи пред очите.
— Аз съм Мътния, да, и няма нужда да питам за вашите имена, защото щом се разбере, че сте убили събирачи на краля, до един ще сте мъртви!
— Мен ме викат Дау Черния.
Главата на Мътния подскочи нагоре и устата му зяпна.
— О, мамка му — прошепна той.
Момчето, което стоеше на колене до него, се ококори и се озърна стреснато.
— Дау Черния? Да не си този Дау Черния, същия дето… о, мамка му.
Дау бавно кимна и на лицето му се разтегли широка усмивка, зловеща усмивка.
— Гроа Мътния. За много деяния имаш да плащаш. Въртеше ми се из главата, а сега си ми пред очите — каза той и го потупа по бузата. — И в ръцете също. Ама че късмет.
Гроа отдръпна главата си, колкото можа.
— Мислех, че вече си в ада, Дау Черния, копеле такова!
— Аз също, но се оказа просто на север от планините. Имаме въпроси за теб, Мътен, преди да си получиш заслуженото. Кой е този крал? Какво събирате за него?
— Майната им на въпросите ти!
Три дървета го издебна, докато не гледаше към него, и го фрасна здраво в лицето. Мътния се обърна към него и в това време Дау го тресна от другата страна. Повториха същото неколкократно и главата на Мътния бе лашкана от ударите напред-назад достатъчно дълго, за да омекне собственикът й и да стане по-сговорчив.
— С кого се биете? — попита Три дървета.
— Не се бием! — избълва Мътния през изпочупените си зъби. — Смятайте се за мъртви, копелета! Не знаете какво става, нали?
Кучето смръщи чело. Не му хареса как прозвуча последното. Като че ли нещата се бяха променили в тяхно отсъствие, а досега той не бе виждал промяна към по-добро.
— Тук аз задавам въпросите — каза Три дървета. — Ти просто си опичай малкото ум и отговаряй. Кой още се бие? Кой не коленичи пред Бетод?
Въпреки вързаните ръце, Мътния се разсмя.
— Никой не остана! Свършиха битките! Бетод сега е крал! Крал на целия Север! Всички коленичат пред него…
— Не и ние — избоботи Тъл Дуру и се надвеси над него. — Ами Яул Стареца?
— Мъртъв!
— Ами Ситинг или Гърмящия?
— Мъртъв и мъртъв, тъпи копелета! Сега всички битки са на юг! Бетод е във война със Съюза! Аха! И засега добре ги пердашим!
Кучето не знаеше дали да вярва на ушите си. Крал? Никога досега не бе имало крал в Севера. Нямаше нужда от такъв. Пък и Бетод би бил последният човек, когото Кучето би искал за крал. А и това с войната със Съюза? Ненормална работа. Южняците винаги бяха повече от тях.
— Щом няма битки по тези земи — попита Кучето, — вие защо убивате?
— Начукай си го!
Тъл го зашлеви здраво през лицето и той падна на земята. Дау добави един ритник и после го изправи пак на колене.
— Защо ги убихте? — попита Тъл.
— Данъци! — извика Мътния. От носа му течеше кръв.
— Данъци? — намеси се Кучето. Странна дума, почти не разбираше значението й.
— Не искаха да плащат!
— Данъци за кого? — попита Дау.
— За Бетод, ти за кого мислиш? Взе всичката тая земя, разби клановете и си я взе за себе си! Сега хората му дължат, а ние събираме дължимото!
— Данъци, а? Това със сигурност е някоя южняшка измишльотина! И ако не могат да платят? — попита вбесен Кучето. — Бесите ги, така ли?
— Ако не плащат, можем да правим каквото си поискаме с тях!
— Каквото си поискате? — Тъл го сграбчи за врата и голямата му лапа стисна така здраво, че очите на Мътния почти изскочиха от главата му — Каквото си поискате? А хареса ли ти, докато ги бесеше, а?
— Достатъчно, Буреносен — каза Дау и отскубна ръката му от врата на Мътния. Избута го внимателно назад. — Спокойно, здравеняк, не ти е присъщо да убиваш вързан човек. — Той го потупа приятелски по гърдите и измъкна секирата си. — За такива работи трябва човек като мен.