Хотели - Първа стая
- Автор: Марс Ема
- Серия: Хотели #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-560-9
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Хотели - Първа стая». Краткое содержание книги:
Спрях се на тези три образа. Моят мустакат професор би бил доволен от мен, въпреки мнението му за подобни метафори, присъщи на поколение, различно от неговото. С една дума, чувствах се съсипана. Давид, Луи, София, Ребека... и дори Мод, родната ми майка, всички ме мамеха. Всички се държаха притворно. Всеки от тях ми предлагаше своя окастрена, осакатена или напудрена версия. Реалността, която ми пробутваха, напомняше изкуствените светове от електронните игри или от фантастичните филми, в които героят вижда как цели части от него се разпадат пред очите му. Подобно на виртуален декор, който не притежава плътността на съновидение. Матрица за нищожества, за едно нищожество.
Жестока ирония бе, че мога да разчитам единствено на мъжа, когото бях изоставила. При тази мисъл едва не избухнах в горчив смях сред лятната горещина, която ме обгърна на излизане от кулата „Барле“ От безсилие и ярост.
Когато се прибрах в дома Дюшеноа, установих, че не само аз съм наранена. Изглежда, играта между моята котка и двата мопса бе взела неприятен обрат, защото открих Фелисите свита в един ъгъл, все още разтреперана, с изподрана муцунка и ухапано до кръв ухо. Поех я в прегръдките си, като внимавах да не я стресна и на свой ред да бъда издраскана, а после дезинфекцирах с памуче раните й.
След като се погрижих за нея, за всеки случай я затворих в моята стая, далеч от зъбите на нейните противници. Тук тя щеше да бъде в безопасност не повече от самата мен, но в момента друг изход не виждах. Дали не трябваше да я върна в Нантер? Дали не беше време и аз да се завърна там? Опитвах се да не подчертавам изкуствено общата ни съдба и да не приемам случилото се с нея като знак как трябва да постъпя. Ала трудно се справях. Нещастието се разпростира върху всичко, което ни заобикаля, сякаш за да ни лиши от опора. В момента накъдето и да се обърнех, виждах под нозете си зейнала пропаст.
Потиснах моментното си желание да се обадя последователно на всички действащи лица от драмата, която преживявах. Какво ново бих могла да чуя от тях? Аз от своя страна можех да им противопоставя единствено неведение и гняв. Не можех да изтъкна нито един аргумент, освен разкритието, направено от Фред. А то не бе достатъчно. Някои от тях биха могли да ми отговорят, че нищо не са знаели, а други да заявят, че е станало недоразумение: „А, никой ли не ти е казал? Това бе просто генерална репетиция преди директното предаване. Същинската премиера е предвидена за следващата седмица“. Хайде де...
Да слушам поредните им лъжи, да долавям изкуствената нотка в гласа им или да гледам как отклоняват очи вляво, все симптоми за проява на двойственост, за мен бе твърде много. Или по-скоро твърде малко. Кой кого манипулираше в цялата тази бъркотия, чиято основна схема ми убягваше? Кой каква роля играеше? Кой бе основният измамник? Давид ми изглеждаше като най-мрачния, най-неуловимия образ. Той, най-лъчезарният, най-светлият, най-харизматичният, в действителност се оказваше едно черно небесно тяло, от което осветен бе само един измамлив
сърп. Всичко останало тънеше в мрак и колкото по-далеч навлизах в него, толкова по-отчетливо започвах да се питам как съм могла да се влюбя в този човек.
Какъв ми се бе явил той по време на нашата първа среша? Спомних си гласа му, тъй близък, тъй нежен и обаятелен. Как съм могла да не го видя и от друг ъгъл? Как е могъл тъй лесно да заблуди мен, която се смятах за проницателна и на която благодарение на това качество преподавателите предричаха бляскава кариера на журналист?
Точно така. Вече знаех как да постъпя. Ако исках да проникна в онзи тайнствен Давид, който заговорничеше срещу мен, който упорито продължаваше да крие съществени моменти от своето минало. Трябваше да се върна към началото. Към вечерта на нашата първа среща. Няколкото дихателни упражнения и мъркането на признателната Фелисите до мен потушиха огъня, който ме изгаряше отвътре след разкритията на Фред. Не след дълго възвърнах напълно спокойствието си и взех телефона. Предстояха ми неприятни, но неизбежни разговори.
- Ало, мамо. Аз съм. Как си?
- Добре съм... след като ми се обаждаш.
Сигурна бях, че е искрена и че не желае да ме упреква, но глухият й глас накара сърцето ми да се свие.
Някои мои лични вещи бяха останали в едно малко чекмедже на бюрото ми в Нантер. Между тях бе и купчина визитни картички, сред които имаше имена на колеги, адреси на барове и ресторанти, които години наред посещавахме редовно със София, а също на различни клубове и разни места, където тя изпълняваше номера. Не ми се щеше да вкарвам мама в това гнездо на оси, но не виждах друг начин да открия координатите на...