Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

След като веднъж отплаваха, нервите на Уорик се успокоиха малко. Никой не знаеше къде е той и трябваше само да достигне до големия си кораб „Тринити“, на котва в Саутхамптън, за да разполага с моряци и войници, провизии и пари. Не беше трудно да прибере дъщеря си и съпруга ѝ, а после да прекарат два дни по море в хубаво време.

Изабел и Кларънс го чакаха на доковете, когато корабът хвърли котва. Уорик зяпна, като видя колко огромна е станала Изабел, докато я прехвърляха от една мъничка гребна лодка на палубата. Съпругата му ѝ направи място върху откритата пейка, макар там да нямаше нито сянка, нито преграда срещу пръските. Изабел стисна ръцете на майка си и се огледа с тъмните си, сякаш насинени очи, очевидно ужасена от плавателния съд. Съпругът ѝ беше донесъл две огромни торби и нито един слуга в паниката си да избяга по-бързо. Младият херцог Кларънс се суетеше около жена си и свекърва си с разни одеяла, създавайки възможно най-много удобства за Изабел, която беше на крачка от раждането.

Четиримата от екипажа все още се срамуваха от липсата си на готовност, макар че успяха бързо да издигнат платната и да ги опънат на вятъра. Малкият кораб отново се отдели от сушата и се заклатушка по вълните надолу покрай брега. Отплаваха и бяха в безопасност, чайките кряскаха над главите им, а Изабел се гушеше срещу вятъра и пръските с пребледняло лице. Уорик си наложи да се отпусне, но не преставаше да се вглежда пред себе си, докато моряците се разделиха на смени, за да поспят. Слънцето потъна зад хълмовете от дясната му страна и той дълго наблюдаваше как луната се издига и звездите заблестяват една по една. Беше планирал всичко, но въпреки това, докато събитията се разиграваха пред очите му, не си позволяваше да изпита отчаянието и яростта, които всичко това му носеше. Независимо дали беше негова собствена грешка, или пък по вина на крал Едуард или Удвилови, или бе заради злостта на брат му Джон, това означаваше пълен разрив. Означаваше край. Каквото и друго да се случеше, беше загубил повече, отколкото искаше да си представи.

Не беше седял спокойно, откакто пристигна новината. Но на малкия кораб нямаше къде да иде и какво да прави, освен да чака слънцето да изгрее отново. Чу как някой се наведе над перилата и започна безпомощно да повръща. В тъмнината, без да го видят, Уорик затвори очи и усети как сълзите бликват.