Фурията на курсора

Това беше една от най-тежките загуби на Алера и въпреки че Първият лорд и неговият легион бяха унищожили всички марати в долината, това не можеше да съживи неговия син и наследник. Загинаха алеранци. Загина бъдещият Първи лорд. Омразата между алеранците и техните съседи-варвари беше стигнала нови висини.

Но въпреки всичко имаше търговци и купувачи, които не се гнусяха от сделки с марати, както е във всеки друг град в Империята. Множество коне пасяха мързеливо в равнината, водеща към територията на маратите, Амара виждаше и няколко десетки огромни гарганта, които правеха същото. Около дузина вълци обикаляха безцелно под сутрешното слънце на половин миля от тях, по създадени от лошото време каменни късове. Клановете на Конете и на Гаргантите, по-многобройни от всеки друг маратски клан, бяха съюзници на алеранците, по-точно — съюзници на Бърнард, графа на Калдерон, така че присъствието им беше напълно обяснимо. В същото време кланът на Вълците винаги е бил най-жесток и кръвожаден спрямо алеранците и безусловно се считаше за враг.

Съдейки по всичко, времената се променяха към по-добро и Амара почувства прилив на гордост от факта, че Бърнард е един от онези, породили тези промени.

Опита се да бъде спокойна и отпусната, но въпреки усилията изпревари собствения си ескорт с няколкостотин ярда. Караулът на портата й се усмихна и махна с ръка, пропускайки я преди още да си каже името. Годините посещения при графа на Калдерон я правеха лесно разпознаваема за повечето редовни легионери, а за ветераните от центурията на Джиралди — още повече. Броят им едва достигаше шестдесет и те бяха единствената центурия в историята на провинцията, чиито легионери бяха два пъти награждавани с Ордена на лъва за доблест. Тези червени ленти те шеговито пришиваха на панталона на униформата си с престорената небрежност, с която всеки друг легионер се отнасяше към екипировката си.

Амара се втурна в двора, призовавайки своята фурия Сирус да я спусне на земята и с неволно изящество премина в бяг през двора и нагоре по стълбите, които водеха към покоите на графа. Тя бързаше, прескачайки стъпалата, знаейки, че изглежда като закопняло за обятията на любимия си момиче, но вече не можеше да се сдържа.

Още преди да стигне до върха на стълбите, вратата пред нея се отвори и Бърнард се появи на прага. Той беше едър, широкоплещест и силен мъж, тъмните му брада и коса, късо подстригани според обичая на легиона, бяха преждевременно прошарени. На мъжественото му загоряло лице се появи усмивка и той вдигна с ръце Амара толкова леко, сякаш тежи не повече от новородено агне. Тя обви ръце около врата му, притисна лице към него и нежно вдиша аромата му — на кожа, прясно окосено сено и дървесен дим.