Меч в бурята [bg]

Бануин Чужденеца водеше своите шестнайсет товарни коня надолу по тясната пътека към речния сал. От плитката рана на мишницата му още се процеждаше кръв през превръзката, напоена с мед и вино, но настроението му си оставаше ведро. Различаваше в далечината назъбените върхове на планината Друаг, застанали като пазители над земите на риганте.

Скоро щеше да си е у дома.

Усмихна се. Родом беше от Каменград — града на Петте хълма в Тургония, от който вече го деляха хиляда и осемстотин мили, голяма част от тях през морската шир. Дълго бе вярвал, че е свързан с Каменград и в душата си. Но отдавна знаеше, че не е така. Кайр Друаг приюти душата му. Обичаше тези планини с всеотдайност, която преди не би очаквал от себе си. От шестнайсет години обикаляше из земите на големия народ келтой, състоящ се от риганте, норвии, гат, остро, панони, пердии. И много други племена. Възхищаваше се и на тези хора, и на техния уж простичък, но добре подреден живот. Пак се сети за онези, от които произхождаше, и сякаш го лъхна леден повей. В този миг прозря, че някой ден те ще дойдат при тези планини със своите армии и пътища от камък. Ще покорят тукашните племена и ще променят живота им завинаги. Както бяха направили в земите отвъд морето.

Замисли се за Конавар и с обич, и с тъга. Бяха изминали почти пет години, откакто момчето бе донесло оръжието, подарено му от сидите. Растеше и се превръщаше неусетно в мъж със заблудата, че принадлежи към култура, която ще се съхрани в идните времена. Бе навършил петнайсет години, скоро щеше да стане на шестнайсет. Да, почти мъж, висок, плещест и як.

Отвъд морето Бануин бе видял какво се случи след страховита битка. Завличаха труповете на хиляди жертви от келтоите, мъже като Руатан и Конавар, към огромна яма, за да ги изгорят. Хиляди други бяха пленени и продадени в робство, а предводителите им, с приковани към крайпътни стълбове ръце и крака, преди да умрат бавно в страшни мъки, трябваше да гледат как племената потъват в забрава.

Там бяха попитали Бануин иска ли да участва в продажбата на робите. Той отказа, макар че печалбата щеше да е огромна.

„Колко време остава, докато дойдат и тук? Пет години? Десет? Едва ли ще са повече.“

Слезе по склона и спря до прътите, обозначаващи мястото за спиране на сала. Стар бронзов щит висеше на кука на последния прът, а до него — дървен чук с дълга дръжка. Той удари щита два пъти и звукът се разнесе над водата. От колибата на отсрещния бряг излязоха двама мъже. Първият помаха с ръка на търговеца, който отвърна на поздрава. Двамата мъже бавно издърпаха сала през река Сид. Щом стигнаха до брега, старият Каласин откачи преградата отпред и я спусна на пристана като рампа. Скочи пъргаво на брега и усмивката му откри проредени зъби.