Триумфът на кралицата [bg]

— Не е твърде много за да го искаш — прекъснах го кротко, доловила безпокойството му.

— Тази сутрин на закуска съобщих на хората си да започнат да мислят дали имат някакви оплаквания, ако искат тези оплаквания да бъдат обявени на процеса. Мисля, че някои ще запазят мълчание, но знам, че други ще искат оплакванията им да бъдат записани.

Посегнах да хвана ръката му:

— Всичко, каквото мога да направя, за да ти помогна, татко.

Той повдигна ръцете ни, за да целуне опакото на кокалчетата ми, и бях трогната от този прост акт на привързаност — нещо, до което все още не бяхме стигнали съвсем като баща и дъщеря.

— Благодаря ти — изрече дрезгаво, и подпъхна пръстите ми в свивката на лакътя си.

Тръгнахме редом един до друг по пътеката: замъкът се показа. Нямах нищо против мълчанието между нас — никой от двама ни не беше известен като почитател на оживените разговори, — но Журден внезапно посочи към голяма сграда в източния край на имота и аз примижах срещу слънцето да го видя.

— Това е тъкачницата — обясни, като хвърли поглед надолу към мен. — Повечето жени от дома Маккуин ще са там. Именно оттам бих искал да започнеш.

Направих каквото ме помоли: само се върнах в замъка да взема пособията си за писане. Умът ми гъмжеше от мисли, докато вървях по пътеката и се приближавах към тъкачницата: най-важната ми мисъл се крепеше на факта, че всички млади хора от дома Маккуин са неграмотни, и колко пагубно е това. Ето, аз имах надежди и мечти да създам Дом на познанието сред тях, но всъщност щеше да се наложи да сменя тактиката си. Щеше да се наложи да предложа уроци по четене и писане, преди дори да опитам да ги образовам в областите на познанието.

Спрях в тревата пред тъкачницата. Тя беше дълга, правоъгълна каменна постройка, с покрив от дървени керемиди и прекрасни прозорци с филигранна украса. От задната страна се разкриваше ясен изглед към долината отдолу, където момчета пасяха стада овце. Входната врата беше открехната, но не ми се струваше много подканваща.

Поех си дълбоко дъх, събрах смелост и пристъпих в едно преддверие. Подовете бяха покрити със спечена кал и по цялото им протежение бяха подредени ботуши, а стените бяха отрупани с окачени шалове и опърпани наметки.

Дочух как жените си говорят вътре. Тръгнах, следвайки долитащите им гласове, по тесен коридор и почти бях стигнала до стаята, в която работеха, когато чух името си.

— Името ѝ е Бриена, не Бриана — казваше една от жените. При звука спрях като закована, точно пред прага. — Мисля, че е отчасти валенианка. По майчина линия.

— В такъв случай това го обяснява — отбеляза друга жена с по-груб тон.