Триумфът на кралицата [bg]

Момчето ме заплю в лицето.

Наложи се да намеря и последните останки от търпението си, за да избърша плюнката от бузите си. После погледнах отново момчето.

— Сам ли си? Къде са родителите ти?

Момчето се приготви да плюе отново, но аз го дръпнах от задния край на гардероба и го отведох да седне на провисналото легло. Дрехите му бяха парцаливи, краката му — боси: единият още кървеше. Не можа да скрие агонията от изражението си, когато вървеше на него.

— Днес ли се нарани? — попитах и коленичих, за да повдигна внимателно стъпалото му.

Детето изсъска, но в крайна сметка ми позволи да прегледам раната му. Стъклото още беше в стъпалото му и оттам неспирно се процеждаше тъничка струйка кръв.

— Стъпалото ти има нужда от шевове — казах внимателно. Пуснах глезена му и продължих да коленича пред него, взрян в две разтревожени очи. — Хмм. Мисля, че майка ти или баща ти ще забележат отсъствието ти. Защо не ми кажеш къде са? Мога да те заведа при тях.

Момчето отмести поглед и скръсти дългите си слаби ръце.

Беше както подозирах. Сирак, настанил се неканен в руините на Брай.

— Е, за твой късмет, умея да шия рани. — Изправих се и изхлузих пътническата раница от рамото си. Намерих кремъка и огнивото си и съживих пламъка на няколко от старите свещи в помещението, после измъкнах едно вълнено одеяло и кесията с медицинските си материали, без която никога не тръгвах на път. — Защо не легнеш тук и не ми позволиш да се погрижа за това стъпало?

Момчето упорстваше, но болката сигурно го бе изтощила. Приближи се с куцане и направи точно каквото му казах: настани се на вълненото одеяло. Очите му се разшириха, когато видя металния ми форцепс.

Намерих малката си стъкленица с упойващи билки и изсипах остатъка в плоската си бутилка с вода.

— Ето. Пийни. Това ще облекчи болката.

Момчето предпазливо прие сместа, като я подуши, сякаш я бях поръсил с отрова. Най-накрая се предаде и отпи, а аз търпеливо зачаках билките да започнат да оказват своето притъпяващо болката въздействие.

— Имаш ли си име? — попитах, като вдигнах нависоко раненото ходило и го подпрях.

За миг той не каза нищо, а после прошепна:

— Томас.

— Това е хубаво, силно име — започнах внимателно да измъквам стъклата. Томас трепна, но аз продължих да говоря, за да отвлека вниманието му от болката. — Като момче, винаги ми се искаше да бях кръстен на баща си. Но вместо Кейн, ме кръстили Ейдън. Старо семейно име, предполагам.

— Мисля, че каза, че името ти е — К-Картие. — Томас се запъна при произнасянето на валенианското име и аз най-сетне издърпах последното късче стъкло.

— Така беше. Имам две имена.

— Защо човек… — Томас трепна отново, когато започнах да промивам раната, — би имал нужда от две имена?

— Понякога е необходимо, за да остане жив — отвърнах и този отговор, изглежда, удовлетвори момчето, защото то мълчеше, когато започнах да шия раната.

Когато свърших, внимателно превързах ходилото на Томас и му намерих една ябълка в раницата си. Докато ядеше, аз се разхождах из стаята, търсейки някое друго парче одеяло, с което можех да спя, защото мразовитият нощен въздух влизаше в стаята през счупените прозорци.